— Кога пристигна? — пошушна Жюлиет, включвайки се на свой ред в шествието.
— Днес сутринта. На „Орли“. Жан дойде да ме посрещне.
— Как го намираш?
— Много е рано да се каже. А ти?
— По-скоро сладък. Но не го познавам достатъчно. Сега вече не живея на улица „Плант“ и не се виждам толкова често с Бенедикт.
— Те още ли живеят там?
— Да. Унгрун и Бенедикт. С още едно момиче, приятелка на Бенедикт от телевизията. Много е приятна. Тя също е поканена, ще се запознаете.
— А Жан-Мари?
— Ще дойде за приема. Не си пада по църковните церемонии.
Една възрастна леля на Бенедикт се обърна, смръщила вежди, и те млъкнаха. В църквата седнаха една до друга. Жюлиет веднага грабна ръката на Мартин и я стисна много силно.
Матилд наблюдаваше дъщеря си, седнала пред олтара в дългата си бяла рокля, със спуснат воал върху сплетената и свита на кок коса. Не ми харесва русата й коса, кървавочервеният й маникюр и прекалено слабата й фигура. И тя заприлича на всички останали, стана една от многото млади жени, сякаш излезли от един калъп. Въпреки това с ръка на сърцето отбеляза, че рядко бе виждала Бенедикт толкова лъчезарна, сияйна и преливаща от щастие. Откакто Жан поиска ръката й, тя не изпадаше в мрачни настроения и не избухваше в сълзи по най-дребния повод. А може би беше помъдряла след внезапната смърт на сестра си? Естел. Преди три години баща ти теб заведе до олтара.
Мисълта за дъщеря й не излизаше от ума на Матилд. Но вместо да я обрече на мъка и самота, смъртта на Естел породи в нея страхотно желание за живот. Изпълних поетите ангажименти. Най-малкият вече завърши гимназия и си взе успешно зрелостните изпити… Възнамерявам да се установя в Париж. Сама. Да продължа образованието си.
Тя наклони глава и видя Мартин, която седеше до Жюлиет. Непременно трябва да си поговори с Мартин.
Жюлиет продължаваше да стиска ръката на Мартин, която се изненада и направи опит да се освободи, но Жюлиет не я пусна.
— Остави ме. Приятно ми е да те държа за ръката — прошепна тя.
— Дръж ме, че няма да остана дълго време, летя обратно след седмица.
— Защо?
— Намерих си работа в една рекламна агенция! Започвам следващия понеделник! Освен това съм си взела билет за чартърен полет… Много зор видях, докато събера пари да си го купя!
Жюлиет се нацупи.
— Непременно трябва да си поговорим.
— Станало ли е нещо? — попита Мартин.
— Ще ти обясня.
— Нещо сериозно ли е?
— Сложно, бих казала… Нали знаеш, винаги съм вярвала повече на теб, отколкото на себе си.
Бенедикт откри танците с баща си.
На моравата пред къщата бяха поставили естрада за наетия оркестър и от двете страни на дансинга бяха подредили маси с бели покривки, спускащи се до земята. Сервитьори в бели сака и папийонки, застанали чинно до масите, се грижеха за напитките и храната. Гостите започнаха да се разпръскват из градината с чинии с хапки и чаши в ръце, търсеха пейка или стол да поседнат на сянка.
Вечерта господин Тасен даваше официална вечеря на свещи и беше предвидил камерен оркестър.
— Щастлива ли си, дъще?
— О, да, татко, безкрайно…
Той притисна Бенедикт още по-плътно до гърдите си. Искаше да й зададе хиляди въпроси: Бях ли добър баща? Какво забравих да ти дам, какво ти е липсвало през тези години? Но не се осмели.
— Искам да знаеш нещо: винаги ще бъда до теб, каквото и да се случи.
— Да, мили татко. Знам. Няма нужда да ми го казваш.
Той се засмя смутено. Беше ненадминат в приказките, когато ставаше въпрос за служебни дела, но се заплиташе и онемяваше, ако трябваше да разговаря с близките си хора.
Валсът приключи, той се поклони пред Жан, потънал в разговор с господин Жьоне, кметът на Питивие, и тържествено му предаде дъщеря си.
— Сега е ваш ред, Жан.
Жан прегърна Бенедикт през тънката талия, притегли я до себе си и продължи да разговаря за разширяването на завода „Гренгоар“.