Выбрать главу

Просълзен, Жилбер Тасен извърна глава, за да не забележат дъщеря му и зет му напиращите сълзи.

Потърси с поглед жена си.

Допреди два дни двамата имаха последен спор относно желанието й да заживее в Париж. Този път го предупреди, че намерението й било сериозно, и той я помоли за отсрочка от два дни, за да го обмисли. Прекрасен ден, каза си той, оставам едновременно без жена и без дъщеря.

В известен смисъл разбираше желанието на Матилд. Когато се ожениха, тя беше само на осемнайсет. Цели трийсет години единствената й грижа бяха домът и децата, без нито един свободен миг. Той й вярваше. Тя не искаше да се махне от Питивие, за да води разхайтен живот в Париж.

Откри я в кухнята да дава някакви разпореждания на Мари, възрастната им прислужница.

— Ще поднесем аперитив и чак тогава, в никакъв случай преди това, едва тогава може да разчистите масите и да редите приборите.

Жилбер Тасен откъсна Матилд от домакинските й задължения и я завъртя на дансинга.

— Полудя ли, Жилбер — засмя се Матилд. — Да не си на двайсет години! Може би се готвиш да ме отвлечеш?

— Не ми липсва желание да го сторя, много добре го знаеш.

Матилд учудено го изгледа и го докосна леко по яката на фрака.

— Матилд, мислих за онзиденшния ни разговор…

— Смяташ ли, че моментът е подходящ да повдигаме темата?

— Да. Да. Защото сега съм с бистра глава, утре може да не съм в състояние. Искаш да отидеш да живееш в Париж, нали така?

Матилд кимна със сериозно изражение.

— Не твърдя, че съм във възторг от решението ти — продължи Жилбер. — Ще се наложи да организирам живота си по нов начин, но… си припомних какво си говорихме двамата, когато реших да напусна банката и да се захвана с бизнес.

— Да. Бяхме седнали една вечер точно тук, в градината.

— Тогава ти ме подкрепи. Можеше да се уплашиш, но не, подкрепи ме. Затова сега е мой ред да ти кажа: „Заминавай, живей си живота, аз съм до теб!“.

Не е зле, каза си той. Вътрешно беше доста доволен от импровизираната си кратка реч.

— Наистина си чудесен, скъпи. Нали знаеш, че не го правя напук на теб, в смисъл да ти връщам за нещо, правя го за себе си.

— Знам, ясно ми е. Ще се връщаш ли у дома през уикенда при стария си съпруг?

— Обещавам.

Тя се притисна до него и огледа градината, къщата, окъпана в светлина и обрасла с беседкова лоза, в която беше прекарала толкова години.

— Искам да се запиша да следвам.

— Да следваш!

— Да. Да следвам история на изкуството.

— Да не би да искаш да ми създадеш комплекси, така ли да го разбирам?

— По-скоро да почувствам как ми поникват криле!

Музиката спря. Матилд и Жилбер останаха на дансинга. Тя се облегна на ръката на мъжа си и поглеждайки Жан и Бенедикт, които се целуваха, въздъхна:

— Надявам се двамата да имат също толкова успешен брак като нашия…

— Не всеки има късмета…

Матилд го погледна закачливо. Очите му блестяха дяволито, сякаш беше хлапе, което се готви да извади от джоба си прашка и да счупи стъклото на нечий прозорец.

— … да срещне жена като теб!

Затворила очи, Бенедикт се въртеше в ритъма на валса в прегръдките на Жан, сякаш искаше да запечата завинаги мига на това върховно щастие. Никога вече няма да изпитам подобно чувство. Не е възможно. Никога вече…

След като Емил я напусна, смяташе, че животът й е свършил. Всяка минута, прекарана в редакцията на „Фигаро“ под погледа на колегите, беше непосилно изпитание. Излезе в отпуск по болест и се възползва, за да предложи услугите си на една телевизия. Откровено се изненада, когато я назначиха като репортер. Абсолютно необяснимо, поне това бе личното й мнение. Получи се съвсем неочаквано, нямаше старание от нейна страна да омайва когото и да било, просто я назначиха, ей така, от раз! Прочетоха материалите, които им занесе, събрани в една голяма папка, и взеха, че я назначиха!

Откакто се раздели с Емил, вече не изрусяваше кичур от косата си, който да пада над очите й, придавайки й загадъчен поглед, отказа се и от кръшната походка. Държеше се много по-резервирано. Едва ли не свенливо. Тази история бе нанесла сериозен удар на самочувствието й.

Работата я увлече. Научи се да работи в екип с оператор и тонтехник, да говори пред камерата в продължение на минута и трийсет секунди или две минути и десет секунди, в зависимост от темата на репортажа.