— Не съм малко момиченце. Скоро ще стана на деветнайсет години, на седми март.
Може пък да запомни датата.
— Толкова си малка, толкова невинна…
Говореше, допрял устни до ухото й. А на нея й се искаше да го ухапе по устните.
— Целунете ме, моля ви…
Той я изгледа, учуден. Допря устни до нейните леко и толкова бързо, че не бе сигурна дали не е сънувала.
— Сега се прибирай вкъщи като послушно момиченце. Утре ще ти се обадя.
Да се прибира! Точно когато се очертаваше нещо толкова прекрасно!
— Не е задължително да се прибирам, може да отидем у вас, ако желаете.
Той се засмя.
Смее се, значи, спечелих точка. Ще запали колата и ще отидем у тях.
— След два дни летя за Ню Йорк, Жюлиет, ще остана там три месеца.
Тя въздъхна разочаровано и се отдръпна.
— Но ти обещавам, че като се върна, ще празнуваме.
Три месеца чакане, помръкна тя. Защо не запретне полата ми, направо тук, на седалката? Както го правехме в Питивие в събота вечер.
— И… защо отивате в Ню Йорк?
— По работа.
Твърде мъгляво, но практично. Отговор, които веднага пресича всякакви въпроси.
— Аз пък — заяви Жюлиет, засегната, — ще остана в Париж и ще работя с Виртел.
— С господин Бетон?
— Същият…
Трудно беше да продължи след думата „бетон“. Ясно бе, че ще трябва да сложи кръст на преспиването у тях.
— Хайде… Сега се прибирай като послушно момиче. Уморен съм, а утре ще трябва да ставам рано.
Уморен! Едно време жените използваха тази дума, за да избегнат брачните задължения, сега го чува единствено от устата на мъжете.
— Имате ли си приятелка? — попита тя.
— Ей, доста си нагла!
— О, питам само така…
По-добре да понесе удара сега, отколкото да страда три безкрайни месеца напразно.
Той я погали по косата машинално, сякаш обмисляше какво да отговори.
— Всъщност нямам истинска приятелка, след като искаш всичко да знаеш.
Уф! Благодаря ти, света Схоластика, там, горе на небето.
— Престани да си фантазираш, Жюлиет. Не съм принцът от приказките, ясно ли ти е? Съвсем не.
Хвана я за брадичката с два пръста и здраво я стисна. Погледът му стана суров. Направо заплашителен. Повтори още веднъж: „Не съм принцът от приказките“, след което отпусна хватката си. Тя потърка челюстта си. Защо ли го казваше това?
Оттогава — пълно мълчание. Нейна беше грешката, че му се нахвърли по този начин. Винаги трябва да имаш едно наум и да се държиш резервирано с принцовете, иначе те пробват кристалната пантофка на друго краче.
Сега крачеше бодро, заета с мисли за Жан-Франсоа Пенсон, за бинтованите гърди на Унгрун, за Джони Холидей и Силви Вартан, дъхът й се виеше в студения въздух и рисуваше големи плътни кръгове и малки прозирни кръгчета… Внезапно забеляза, че някой я следи. Един млад мъж спираше, когато тя намаляваше крачка, тръгваше, когато тя се забързваше. Реши да се увери и се облегна за миг на каменния парапет край Сена. Той също се облегна, на известно разстояние от нея.
Беше около двайсет и пет — трийсетгодишен, брадат, с разрошена коса. Нищо особено, реши тя. Нормално, красивите мъже не следят момичетата по улиците. Те се разхождат горди, с вдигнати яки и от време на време поглеждат часовниците си с делови вид. Изгледа го открито. В отговор той й махна.
Наближаваше парка „Тюйлери“ и можеше да му избяга при кукления театър. Ще си вземе билет, ще влезе, и в момента, в който Гиньол замахне с тоягата да набие лошия, ще се измъкне незабелязано в тъмното.
Замисълът се провали. Сблъска се с него на вратата, когато се готвеше да излиза. Отдръпна се и раздразнено попита:
— Какво искате от мен? Оставете ме на мира! Престанете да се мъкнете подире ми!
Той я изгледа, невъзмутим. Нямаше истинска брада, просто не се беше бръснал няколко дни. Висок около метър и осемдесет, с кестенява рошава коса, обут в стари дънки, старо яке, от което се подаваше краят на ризата му. Малко небрежно го дава, реши тя. Приличаше на костенурка, но очите му бяха палави и зорки и тя скоро се улови, че го гледа само в очите.
— Не се мъкна след вас, по-правилно е да се каже, че се мъкна след най-готиното дупе на света.