От 15 ноември, за да сме съвсем точни. От сутринта, когато Жюлиет й позвъни от Париж с новината, че операция „Питивие — Париж“ е приключила с успех — намерила си е жилище и работа.
Бенедикт реагира странно на новината. Поздрави Жюлиет и след като постави обратно слушалката, седна. Остана дълго време в тази поза, въртейки в ръка молива на телефонния бележник, обзета от разочарование. Разочарование, което я връхлетя ненадейно и което не успя да овладее. Защо тя трябваше да кисне тук, в Питивие, в някакво си „Курие дю Лоаре“, докато приятелката й жъне успехи в Париж?
Чувстваше се унизена. Не беше завист. Въпреки че… Но веднага се смъмри — лесно е да критикуваш, я по-добре погледни реалността в очите, драга моя. Взеха те във вестника, защото баща ти е приятел на господин Вонар, шефът на агенцията, така че в случая нямаш никаква заслуга.
Една вечер господин Вонар дойде със съпругата си у тях, бяха ги поканили на вечеря. Той изтъкна предимствата на журналистическата професия — не се изисква истинско образование. „То се смята по-скоро за пречка“, създаваш връзки, носи придобивки в натура. „Жена ми например никога не купува спално бельо, покривки за маса, кърпи, получава ги от рекламодателите“, да не говорим за уважението, статута и фирмата.
— Според мен това място е най-подходящото за госпожица дъщеря ви — посочи той Бенедикт. — Идеална професия за млада жена, може да си намери и съпруг… Журналистиката отваря всички врати!
На другия ден тя се обади на господин Вонар и я взеха на работа в „Куриера“.
След разговора с Жюлиет се оказа, че вестникът не представлява кой знае какво постижение. Трябваше да се цели по-нависоко. Тя обмисли въпроса, гризейки кожичките на ноктите си, и реши да разпрати въпросните писма. Започна с едно на седмица, впоследствие, тъй като не получаваше никакъв отговор, зачести с изпращането им. Но резултат така и не последва.
Единствено в „Репюблик дю Сантр“ се получи нещо. По телефона секретарката я попита кой я препоръчва. Тя смотолеви името на баща си и два дни след като се обади, бе приета лично от господин Ерие. Наложи се няколко пъти да повтори, че наистина е дъщерята на господин Тасен, четвъртата.
— Добре познавам баща ви от времето, когато работех в банката „Креди Агрикол“. Той често ни е помагал и с удоволствие бих направил нещо за дъщеря му.
Тя обясни, че иска да стане журналистка и е готова здраво да се потруди.
— Ще ви взема — каза той, — но в никакъв случай не мога да ви плащам заплата. В процес на реорганизация сме и журналистите ще погледнат с лошо око на всякакво ново назначение. Ще ви плащаме на ред.
Бенедикт прие — най-сетне щеше да работи в истински вестник. Разказа на Мартин, без да споменава ролята на баща си, приписвайки успеха на собствените си заслуги. Мартин я слушаше, възхитена.
И понеже Бенедикт разпространи и сред останалите версията, съчинена за пред Мартин, накрая вече не си спомняше как точно се бяха развили нещата.
Оттогава започна да учи занаята, вземайки интервюта от видни съграждани с вид на глътнали бастун, вадеше с ченгели думите от устата на мълчаливи земеделци и сърдити търговци. Въпреки че писанията й се поместваха в раздела „Кратки новини“ и не ги подписваше, тя ги изрязваше и ги лепеше в една тетрадка, показваше я на Мартин, която я окуражаваше. „Заслужава си, нищо че ти заплащат на ред. Още повече, че на теб изобщо не ти се налага да работиш, за да се издържаш, затова се възползвай докрай от случая.“
Предния ден Мартин я бе посъветвала да изпраща обидни писма. „Може би най-после ще ги предизвикаш да отговорят.“ Бенедикт се колебаеше. Обидите не бяха по нейната част. А за да постигне желания ефект, обидата трябва да е убийствена, да жигосва.
Тъкмо обратното, Бенедикт вярваше повече в дипломацията, в идеите, които бавно и неотклонно си проправят път, в доброто възпитание. Да обидиш някого, за да постигнеш мимолетна победа, не й се струваше добра идея.
Ще направя най-добре да си подредя гардероба, реши тя, ще ми се отрази благотворно и ще сложа в ред мислите си.
В стаята на Бенедикт цареше безупречен ред. От чекмеджетата не се подаваше никакъв ръкав на пуловер. Книгите бяха подредени по азбучен ред „като в библиотеката“, поднасяха я братята и сестрите й, на тоалетката бурканчетата и флакончетата с козметика бяха строени като войници, на леглото бяха разхвърляни декоративни възглавнички с воланчета.
Подредената стая й действаше успокояващо. Също както и списъкът на предстоящите задачи, който съставяше в началото на седмицата. Когато зачеркнеше и последната в неделя вечер, се изпълваше с чувство на удовлетворение и щастие. Част от самочувствието си дължеше именно на реда, който създаваше край себе си.