Този път, за разлика от преди, подреждането на гардероба не донесе очаквания ефект. Така и не успя да реши дали се налага да напише обидното писмо. Ще попитам мама, каза си тя, тя ще знае по-добре как да постъпя.
Докато слизаше по широката дъбова стълба, покрита с червен килим, Бенедикт си тананикаше, доволна, че има майка, която й е подръка, към която може да се обърне във всеки момент на деня и нощта и която винаги намира време да я изслуша.
— Мама е чудесна — бе споделила един ден пред Мартин, — тя е единственият човек, когото познавам, който наистина проявява внимание към другите.
— Късметлийка си — отвърна Мартин. — Казвала ли си й го?
— О, не! Няма да ме чуе…
Мартин се бе усмихнала.
Бенедикт искаше майка си единствено и само за себе си. Петима братя и сестри не предразполагаха към интимност. Като беше малка, нарочно си разраняваше коленете на кормилото на червеното си колело, за да дойде майка й да се погрижи специално за нея. Само че сега беше почти двайсетгодишна и този номер нямаше да мине.
Матилд Тасен беше в градината, садеше една роза. Беше прочела в някакво списание, че ако разцепиш стъблото на розата и поставиш пшеничено зърно в цепнатината, розата ще се вкорени. Възползваше се от краткото проясняване, за да види дали е вярно. Беше настроена скептично. Ако розата наистина се вкоренеше, то тогава би могла да засади всички рози, които получаваше.
Единственият проблем бе, че вече никой не й подаряваше рози, и тази я беше взела от букет, подарен на дъщеря й Естел. „Откога престанаха да ми носят цветя?“, замисли се тя, като се изправи и разтри кръста си. Вече не помня откога… Нормално — никой не изпраща цветя на многодетна майка.
Тя енергично заби бела в пръстта и с доволна усмивка огледа дупката, която се бе отворила. Може и да беше на четирийсет и пет години и да беше родила шест деца, но бе запазила непокътната силата си на девойка.
В същото списание прочете, че организмът на бъдещата майка ежедневно произвежда енергия, равняваща се на четири часа труд! Изправена до новозасадената роза, Матилд грабна една дървена клечка и започна да пресмята, драскайки с нея по земята. Девет месеца бременност и шест раждания, това прави шест хиляди четиристотин и осемдесет часа, което е равно на… тя продължи пресмятанията… на пет-шест години ежедневен труд… Взря се в драскулките. А пък аз си въобразявах, че нищо не върша в този живот!
Бенедикт беше прекалено заета с проблемите си и не забеляза замисленото изражение на майка си. Попита я машинално: „Как си?“, и продължи, без да дочака отговора:
— Спомняш ли си, мамо, писмата, които изпращах всяка седмица?
— Да, и какво?
— Минаха пет месеца, откакто ги разпращам, и досега не съм получила нито един отговор.
— Аха.
— Мамо, слушаш ли ме?
Пет, по-точно шест години, в които съм произвеждала бебета на конвейер. Като прибавим към тях и годините, посветени на грижите за тях и възпитанието им! Май щеше да е по-добре да не бях отваряла това списание.
— Е, ти би ли го направила, или не? — настояваше Бенедикт, объркана от безразличието на майка си. — Мамо!
— Съжалявам, скъпа. Точно сега няма да съм ти от голяма полза. Сигурно копаенето ме измори повече, отколкото предполагах. Друг път ще си поговорим за това, нямаш нищо против, нали?
Бенедикт кимна и си тръгна. На тези години нямаше да седне нарочно да си порязва коляното с джобно ножче, за да привлече вниманието на майка си.
Метна си шлифера и реши да се поразходи до площад „Мартроа“.
Спря в „Сладко изкушение“ и си поръча един шоколадов еклер. Карай, довечера няма да сложи в уста троха хляб и ще пропусне десерта. Бенедикт спазваше стриктно подобни забрани и рядко престъпваше принципите си. Беше решила например, че ще се люби чак когато срещне мъжа, който си заслужава. Според нея флиртовете в автомобилите събота вечер бяха унизителни, а партньорите на Жюлиет и на Мартин — посредствени. Моят принц от приказките ще бъде мъж с амбиции и с чувство на дълг. Отделно взет, дългът е отегчителен, а амбицията за самата амбиция — съмнителна. Затова ще притежава и двете. Един ден той ще се появи и ще разбера, че е дошъл за мен.