Жюлиет най-неочаквано се бе превърнала в олицетворение на великите страдания, за които четеше в класическите поредици на издателство „Ашет“, без много-много да се замисля, докато отгръщаше страниците с пръст, лепнещ от конфитюр. Реши, че е дошъл краят й, докато не си даде сметка, че все още е жива. Тогава се изправи и се отпусна в прегръдките на първия мъж, оказал се на пътя й.
От този момент нататък погледът й нито веднъж не се спря на Рьоне красавеца. Навряла лицето си в ризата „Лакост“ на кавалера си, тя безропотно изтърпя лигавите му целувки. Вътрешно виеше като кучка, външно си даваше вид на непревземаема крепост. Обхождаше бойниците, назъбените стени, крачеше в подножието на кулите и покрай високите парапети, подготвяше казаните с вряла смола, подреждаше в стройни редици тарани и бомбарди, помпаше мускули, за да дразни врага.
На сутринта, все още замаяна от болката, но вече решена да живее с нея — дали ще ми поолекне, ако спя свита на кълбо с палец в устата? — Жюлиет отиде при Мартин в „Кооп“ на извънреден военен съвет.
„Какво да правя? Какво да правя?“, повтаряше тя. „Бягай — заяви с нетърпящ възражение тон Мартин. — Махни се оттук, бягай колкото може по-далече от тук. В Париж например. Орлеан ми се струва твърде близо, би могла да се връщаш и тайно да дишаш изпаренията на автомобилите в сервиза.“
— Добре, само че как да убедя нашите да ме пуснат да замина за града на Даниел Кон-Бендит?
Мартин погълна две парчета „Питивие“ — прочутият сладкиш с името на родния им град, гаврътна на един дъх чая си, напълни отново устата си и потъна в размисъл.
— Измисли някаква специалност, която я няма в Орлеанския университет. Излъжи, ако се налага… Какво ти се иска?
— Нищо. Всъщност, ако трябва да си призная честно… да умра.
— Какво искаш да следваш?
— Не знам, Мартин, нямам понятие. Защо постъпи така с мен? С какво ме превъзхожда другата?
— С нищо. Само че нали се сещаш, въпросът не е в превъзходството…
Жюлиет проведе дълъг разговор с родителите си и се разбраха да замине да следва в Париж. Тя тържествено се закле, че в Орлеанския университет няма факултет по право и че иска да стане адвокат на всяка цена. За да защитава потиснатите, слабите, смачканите, жертвите на очебийна несправедливост, изоставените, забравените, нежеланите, зарязаните насред пътя, натирените заради някаква си индианка от прерията, която й бе заседнала на гърлото.
Марсел Тюил се прокашля, поигра си с тирантите си, сви си цигара и изреди цял поменик условия, които Жюлиет прие, без да й мигне окото и без да навлиза в подробности. Не беше в положение да спори. Щеше да живее при братовчедката Лоранс, на улица „Сен-Пласид“, никакви излизания вечер, всеки уикенд щеше да се връща в Питивие, отпускаха й петстотин франка на месец.
Тя обеща. В края на краищата, каза си, обещанията важат за тези, на които са дадени. Важното бе да се махне оттук.
— Татко… Може ли да замина възможно най-скоро? Иска ми се да свикна с Париж.
— Ще видим. Трябва да говоря с братовчедката Лоранс.
Наложи се да изчака две седмици.
Петнайсет дни на неистова борба с желанието да отиде и да се влачи в краката на Рьоне красавеца, да го умолява да й прости, да отмени заминаването, да изпроси едно кътче, една локвичка от преработено моторно масло в дъното на сервиза, между два двигателя, откъдето да може да го наблюдава и да му се възхищава, безмълвна, затаила дъх, без да му се пречка, без да му натрапва присъствието си, без да иска от него нищо друго, освен да й позволи да стои там и да го боготвори безмълвно.
В края на краищата устоя на изкушението. По-точно, Бенедикт и Мартин я възпряха, рисувайки й златното бъдеще, което я очакваше в Париж, вместо мазната локва машинно масло.
Насилваше се да мисли само за Париж, Париж, Париж…
Повтаряше си Париж, Париж, докато обикаляше покрай сервиза в желанието си да зърне част от гаечен ключ… Париж, Париж, докато замъгляваше снимката в найлоновото калъфче с едри носталгични сълзи. Наистина сме ние двамата, ето го доказателството. Взираше се в снимката, смазана от мъка, плъхът в корема й се мяташе в очакване да бъде нахранен.
Па-риж, Па-риж.
Още не беше заминала, а Париж вече променяше живота й, независимо от нея. Защото за нея това бяха само две глупави срички, но за останалите… Те бяха научили вече за Париж и я гледаха с други очи. Възхищението, примесено с лека завист, й помагаше да държи главата си високо вдигната и да просне долу в краката си красивия Рьоне. Беше се превърнала в „парижанката“ и вече се отнасяха към нея по друг начин.