Сипи ми още. Взех да се уморявам вече, не е като преди. Ти и да заспиш, слухът ти ще е буден. Пето поколение се раждате в тъмнината, мисля си дори, че след още едно-две може и без очи да се появявате, те и без това са ненужни тук. Ето, ти си ми казвал, че чувайки нещо, получаваш и образ в главата си. Само че не такъв, какъвто аз получавам, а някакъв твой си образ. Променяте се и това е. Може и от тъмнината да е, но може да е и от мястото, в което сме попаднали. Прилепи на ултразвуковия мрак. Кога ли ще увиснете в пещерите с главите надолу…
Както и да е. Слушай нататък и помни. Другия път ти ще ми разказваш, пък гледай да си забравил нещо, тоягата ще ти я строша в главата. Слушай!
Дойде денят, последен, както се казва, в който щяхме да полетим. Слънцето за последно огря Земята, сега щяхме да го оставим да свети на безполезните за човечеството останали осем планети. Включиха се гравитационните камери, те създадоха бързоускорени магнитни вълни, запечатвайки всичко под тях и спирайки всичко отвън, превръщайки се в пространствено-времеви мехур. Да можеше са видиш тази невероятна картина — Слънцето стана пъстро и като през филтър виолетова мъгла се издигаше до магнитния свод, който се разкъсваше от мълнии, родени от сблъсъка на вълните. Беше нещо невиждано.
Стартирахме двигателя. Съвсем слаба мощност, с която да измъкнем от близостта на Луната. Защитното поле трябваше да я отблъсне и тя, лишена от привличането на Земята, би се пръснала на астероиди или да полети към съседната планета. Кой знае какво е станало.
Постепенно ускорявахме и няколко часа след старта включихме на пълна мощност. До този момент всичко бе идеално и бях повярвал в успеха ни. Но после се обърна само за миг. Цялото небе, с всички звезди, се устреми към нас и се разля наоколо, след което изчезна завинаги.Като стар фокус — Хоп! — и остана само мрак. Студен, непрогледен мрак. Така стана.
Не знам защо, но Земята се разтвори и погълна с безкрайната си паст почти всичко. Водата заля останалото, после замръзна. За секунди. Малко места останаха годни за шепата оцелели. Някои от животните и няколко вида растения преживяха, приспособиха се към тъмнината. Вълците сякаш се родиха в този свят по-големи и по-умни от когато и да било под Слънцето. Новите хора и те са променени като теб.
Какво е станало ли? Кой знае. Явно сме се забъркали с нещо, за което дори не е трябвало и да мислим. Трудно е да го обясня, но от години мисля за една теория. Няма никакво значение, но все пак е отговор на грешката. При достигането на подсветлинната скорост сме се понесли на повърхността на гравитационните вълни, понеже достигаме скоростта на светлината. Но така сме навлезли в пространството, в което материята е колабирала и гравитационните вълни са срещнали други вълни — далтоничните.. Двете полета са се сблъскали и е станало нещо, което е породило изкривяване на света и ни е запратило или някъде незнайно къде във Вселената, към която принадлежим, или ни е затворило в някое чуждо измерение. Ето, почти сто години минаха и аз не се чувствам и на половината от тази възраст. Страшно ми е само като си помисля къде ли сме попаднали. Уж сме на старата Земя, а виждам, че не е тя. Нищо не разбра, нали? Празни приказки са за теб, но за мен са важни.
Я чуй! Това май са вълците, а? Някога виеха срещу Луната, сега вият срещу мрака. Отминават ни, така ли? Ей, направо виждаш с този твой слух Ще ми се и аз да бях придобил тази способност. Нали ти разказвах за онези летящи мишки — прилепите, такива сме станали, да се ослушваме като прилепи в нощта. Измряха те, виж, мишките оцеляха, но и те са променени. А вие младите сте същински прилепи — чувайки виждате.
Сънувам често един сън. Станал ми е като навик. Сънувам, че съм сам сред този бездънен мрак. Стискам в ръка малка кофа, в нея плиска сребристосиня боя. В колана съм затъкнал сноп от четки, хубави, с меки и естествени косми. Взимат една четка и започвам да рисувам звезди. Крачка — звезда. Крачка — звезда. И така обикалям навсякъде. Правя дълга разходка преди да спра. Обръщам се и гледам доволен към звездната пътека. Искрящи светлини, с хиляди блестят. Слизам под тях и се излягам, ей така, на топлата земя и без да мисля за нищо гледам звездното небе. Ей, де да имах такава боя.