— Благодаря ви, господа. И дами. Благодаря, че бяхте приготвили дарението си за Полицейската атлетическа лига когато пристигнах. Така е най-разумно.
Той се върна до стълбите към второто ниво, оставяйки тълпата да седи под надзора на пушките на Маус и Джефърс, и отиде да огледа офиса на Чу Уилис.
Клей Фултън беше завързан с жица в тежко кресло. Беше на тъмно, с превръзка на очите, в малка стаичка. Макар че не виждаше нищо, той не бе изгубил обонянието си, въпреки че му бяха счупили носа. Надушваше влага, сол и собствената си мръсотия. По миризмата прецени, че се намира близо до вода, до морето или до голяма река. Беше гол и премръзнал. Чу отварянето на врата, стържене, после някой изпразни ведро студена воняща вода на главата му.
Въздъхна неволно. Още стържене на мебели. Подреждаха. Някой — той си помисли, че е Менинг — попита:
— Къде е касетката, Фултън?
Не отговори. Пресметна, че може да издържи още дванайсет часа. Опирайки се на лъжа. Можеше да спечели два-три часа с лъжа. После нямаше да му остане нищо. Ако някой не го намереше преди това, щяха да изцедят всичко от него. Нямаше да може да се съпротивлява. Щеше да им каже, те щяха да вземат касетката и да го убият. Искаше му се лъжата му за многото копия да беше вярна. Всъщност имаше само една касета. Искаше му се да види жена си.
Усети студеното ощипване, когато закрепиха електродите. Менинг беше служил във Виетнам, сети се той. Беше се научил как да измъчва хората. Пак щяха да му изпратят едно съобщение, както се казваше в такива случаи. Включиха генератора. Фултън чу собствените си крясъци, но сякаш отнякъде много далеч.
— В офиса нямаше нищо, така ли? — попита Карп.
— Нищо — отговори Дъгман. — Не намерихме нищо и в апартамента на Менинг, нито в жилището на Уилис. — Дъгман не беше подгъвал крак през цялата нощ, влизайки с взлом по къщите в името на добрата кауза, и сега беше уморен и със зачервени очи. Седяха в офиса на Карп късно следобед на другия ден, а Клей Фултън липсваше от повече от четиридесет и осем часа.
— Опита ли навсякъде? Дружките на Уилис, на Менинг…
— Не ударихме Фейн — отговори Дъгман.
— Не, той не е покрай Фейн — отбеляза Карп, инстинктивно уверен в това. Чувстваше се точно толкова зле, колкото изглеждаше Дъгман, потиснат от безсмислието да продължава, разчитайки на напразните си надежди. Не можеше да се очаква от три ченгета да открият някого, скрит в една от стотиците хиляди сгради в града. А може би бяха извели Фултън извън града.
— Ще трябва да разнищим това, приятелю — настоя Дъгман. — Да го разгласим по цял свят.
— Предполагам — съгласи се апатично Карп. — Само… Ти каза, че Уилис бил в офиса си снощи. Че бил сам. Сигурно се е обадил някъде. Дали ще е възможно да…?
— Не, чакай една секунда — спря го Дъгман. — Не съм казал, че е бил сам. Вътре е имало поне двама души. Казах, че никой не го е виждал с никого. Но вътре е имало двама души.
— Откъде знаеш?
— Количката за храна — кимна с глава Дъгман, прозя се и разтърка лицето си. — Почистили са след сервирането, но е било сервирано за трима. Две бирени чаши. Сода. Някакъв коктейл. Три чинии — трохи и пилешки кости. И три чаши за кафе. Не, две кафета. В едната имаше чай.
— Нищо друго? Нищо написано по салфетките?
Дъгман се втренчи безизразно в него.
— Много телевизия гледаш, мой човек. Нямаше нищо написано по салфетките, нямаше отровни стрелички, нямаше кибритени кутии с името на мястото, където се намира той. Никакви такива глупости. Две чаши, две бирени бутилки, една кутия от сода, три чинии, три салфетки, сметана и захар и каничка с кафе. Това е всичко.
Детективът стана и се протегна.
— Трябва да започнем с истинското търсене. Може би ще намерим нещо ако проследим обажданията им — това между другото е добра идея.
— А каничка за чай? — попита рязко Карп. Адски не му се искаше да пуска Дъгман да си тръгва, за да започне верига от действия, които щяха да раздухат цялата гадна афера и всичко щеше да излезе от контрол.
Дъгман изсумтя.
— А? Упорит си, признавам ти го. Не, всъщност нямаше каничка за чай. — Той се замисли за момент. — Нямаше и торбичка.
— Тогава защо каза, че единият от тях е пил чай?
— Заради лимона. В чинийката под едната чаша имаше изцеден лимон. Никой не си пие кафето с лимон, нали?
Карп усети как през него преминават вълни на вълнение и задоволство, усещане за успех и облекчение. Замисли се, че усещането е същото както когато хвърляше топката от зоната на трите точки, от двайсет и пет фута, и дълбоко в тялото си усещаше, по начин, който не можеше да се изрази с думи, че тя ще полети право в коша без да докосне обръча.