— Не, не са много хората, които го правят — обади се той с такъв странен тон, че Дъгман спря на място и се втренчи в него. После Карп попита: — Арт, случвало ли ти се е да разбереш нещо? За някое престъпление. Изведнъж разбираш кой го е извършил или как?
— Имаш предвид нещо като тях? — попита Дъгман.
— Да — отговори Карп, — но нещо повече. Сигурност. Знам къде са завели Фултън.
— Това е един шибан форт — изруга Маус. — Как, по дяволите, ще влезем?
Триото Кинг Коул стоеше пред микробуса си в обсипаните с боклуци сенки на магистралата Уест Сайд и гледаха през Единадесето авеню към огромната фасада на Кей 87, собственост на старите американски линии. Главният вход, през който някога камионите и колите разтоварваха и товареха трансокеанските лайнери, беше запечатан с очукана стомана. От двете страни на главния вход имаше две по-малки вратички и те бяха преградени с тежки стоманени греди.
— Е? — попита ядосано Маус. — Какво ще правим?
Арт Дъгман вдигна поглед от плановете на сградата, които изучаваше. Четеше с очила, с които приличаше на разсеян професор.
— Когато разбера, ти пръв ще научиш — отговори той. После поднови изследването си.
Плановете показваха, че сградата има три работни етажа. Приземният етаж беше открито помещение, предназначено преди всичко за превозни средства, за приемане и разпределяне на багаж и товари. Задната част от този район беше определена за митница. Вторият етаж беше приемна за пътници: първа класа, втора класа, трета класа, всичките с отделни входове, чакални, барове. На горния етаж бяха разположени офисите.
Това беше на плана. Как изглеждаше сега вътрешността на сградата, петнайсет години след приемането на последния лайнер, никой не можеше да се досети. Ако това бе нормална полицейска операция, Дъгман щеше да подсигури всички врати и да изпрати отряд долу през покрива, почиствайки сградата отгоре надолу, по учебник. Влизането в такова чудовище беше непосилна задача за трима души, особено без никаква по-добра информация от предчувствието на Карп. Дъгман сгъна прилежно плановете и се качи обратно в буса. Погледна в хладилника и откри сода и половин сандвич с телешко, които Маус бе купил предишния ден.
Изпи малко сода за охлаждане от мъчителната горещина и отхапа от сандвича. Беше изсъхнал и хрускаше. Понечи да потърси някоя от найлоновите торби с кетчъп или майонеза, които обикновено се въргаляха по пода на буса, но реши, че не си струва труда. Пъхна остатъка от сандвича в джоба на сакото си и затвори пламналите си очи.
Джефърс се беше изтегнал върху килимчето в задната част с Поуст разгърнат върху лицето му. Вестникът се надигаше и под него се чуваше деликатно хъркане. Дъгман се обърна и го погледна с раздразнение. После извика ненужно високо.
— Хей, Джефърс! Ти на работа ли си? Защитаваш ли обществото?
Джефърс изгрухтя и измънка сънливо:
— Мисля си за това. Събирам кураж да се изправя отново срещу жалките гадни улици. Става ли нещо?
— Да, седим с плетките си на улицата. Не мога да измисля начин да влезем в тази проклета сграда без един шибан ударен екип.
— Можем просто да се качим до вратата и да кажем: Отваряйте! Полиция. Мен ме устройва.
— Да, а те ще прережат гърлото на Лу между по и лиция.
— Е, какво правим тук?
— Чакаме, синко — отговори Дъгман. — Или за вдъхновение от Господа, или за онова радио да светне и да ни съобщят, че са намерили Лу. Или за нещо. Можем да чакаме тук или където и да е другаде.
— Мен ме устройва — отговори Джефърс и нагласи отново вестника върху лицето си. — Събуди ме ако стане нещо.
Слънцето се премести през Манхатън и започна бавното си снижаване към своя дом в Ню Джърси. Фасадата на сградата потъна в тъмножълта сянка. Дъгман седеше в буса, заслушан в неуместното пукане на полицейската радиостанция, и дремеше на пресекулки. Маус дебнеше зад един стълб на магистралата, наблюдаваше сградата и си подсвиркваше Чух го по безжичния телефон. В задната част на буса Дкефърс хъркаше по-силно.
Дъгман тъкмо си мислеше за това как да слезе на Четиридесет и седма улица и да вземе една вечеря за навън, когато чу шум от забързани стъпки.
— Хей! — извика Маус като стигна до буса. — Някой излиза от сградата.
Дъгман се измъкна от буса и отиде да погледне. Една от страничните малки врати беше отворена и от сенките й се появи слаб чернокож мъж. Той заключи вратата отвън, тръгна към черен шевролет последен модел, паркиран пред сградата, отвори вратата му и запали двигателя.
Постоя отвън около минута, оставяйки климатика да издуха жегата от купето, после влезе в колата и потегли.