— Никой не обича нос — напомни му Дъгман. — Освен това от неговия текат сополи. Отвратително е. Не, защо не го обърнеш? Всички обичат пишка.
Оставиха хлапето да плаче и да ругае, приковано към бронята на колата си, и подкараха обратно към кея. След около една пряка Дъгман укори Джефърс.
— Много гадно отряза това ухо. Когато ти кажа да отрежеш ухото на някой отрепка, очаквам то да литне от главата му.
— О, да! Аз трябва да карам, а вие, момчета, само се забавлявате — начумери се Маус. — Как така на мен никога не ми давате да измъчвам заподозрени. Това намирисва, момчета, сериозно говоря. Вече съжалявам, че станах ченге.
Джефърс пренебрегна казаното и се обърна към Дъгман:
— Съжалявам за това, шефе, предполагам, че не съм се наспал добре.
— Ти режеше с тъпото, глупако! Трябваше да използваш острата страна, за да му отрежеш ухото.
— Без майтап? — възкликна Джефърс и изцъкли очи. — Мамка му, ще трябва да си го запиша това. И като стана дума, ти какво му пъхна в устата?
— Парче от печеното на Маус. Наплисках го с малко кръв.
— Нахранил си го със сандвича на Маус! — възкликна Джефърс. — Хей, сержант, трябва да ти кажа, че това премина всички граници. Може би трябва да те похваля до небесата за това. Не е чудно, че повърна.
— Момчета, когато престанете да се ебавате, ще ме осведомите ли какво каза той — помоли ги Маус.
— Да — усмихна се Дъгман, — наистина стана много сговорчив, когато разкопчахме дюкяна. Освен него в сградата имало още петима. Уилис, Менинг и още трима. Един на входа, седи в малък охранителен офис до вратата. Останалите са на втория етаж. Водата и електричеството са прекъснати. Използват електрически фенери. Затворили са Лу в склад на втория етаж.
— Той добре ли е? — попита Маус.
— Още крещи, така каза хлапето. Оказа се, че отивало да вземе някаква касетка на Лу. За това го биели. Най-накрая се огънал и им казал къде е. Смятам, че няма да го очистят докато не се докопат до касетката; той може би просто печели време. Значи още е жив, но няма да живее дълго, ако не свършим това както трябва.
Маус паркира буса под магистралата, а Дъгман им каза какво трябва да правят. Вкара един куршум в затвора на испанския деветмилимитров, който беше взел от хлапето, и провери своя голям револвер .357. Маус и Джефърс също провериха деветмилиметровите си автоматични пистолети, огромни оръжия, които не пасваха добре в кобурите на раменете им, а Маус си взе пушката и лента с патрони.
Прекосиха пустата улица към кея. Здрачаваше се, но бетонът все още излъчваше дневната горещина. Докато вървяха, те поглеждаха нервно към прозорците на сградата, сега потънали в дълбока сянка, като амбразури на крепост.
Дъгман отвори вратата с ключа, който бе взел от момчето. Вмъкнаха се тихо в отекващия влажен мрак, изпъстрен със стълбове светлина от отворите без стъкла откъм реката. Една по-слаба светлина идваше от малка охранителна кабинка, построена отдясно до вътрешната стена на сградата.
Когато приближиха, един глас извика:
— Хей, Слопи, върна ли се вече?
Джефърс ускори ход като краен защитник, какъвто някога беше, разби паянтовата дървена врата на офиса и прикова човека на земята с един удар на пистолета си. Човекът се строполи, а те бързо го подпряха и му запушиха устата.
Дъгман и Джефърс тръгнаха по заграденото главно стълбище. Маус изтича до другата страна на товарния сектор до една врата, мина през нея и започна да се катери по външната аварийна стълба.
Когато стигнаха до площадката на втория етаж, Дъгман открехна вратата и надзърна през пролуката.
— Виждаш ли нещо? — попита шепнешком Джефърс.
— Да — прошепна Дъгман.
Той виждаше по-голямата част от обширна и частично разрушена зала, някаква чакалня за пътници с дълъг бар покрай едната стена и с голямо напукано огледало зад него. Част от тавана беше паднала, оголила тръби и греди, а пастелните стенописи, изобразяващи луксозни океански пътешествия, бяха напукани и изпоцапани. Няколко счупени мебели лежаха разхвърляни наоколо, а до едната стена бе струпана купчиня парцали.
— Двама души седят край масата — обяви той. — Един лежи на дивана. Не виждам Уилис и Менинг.
— Какво ще правим? — попита Джефърс.
— Аз тръгвам надясно, ти — наляво. Гледай… Далечен силен изстрел. И още един. После две по-силни експлозии. Дъгман видя как двамата мъже край масата скочиха на крака и си извадиха пистолетите. Мъжът на дивана се изправи, поклати глава, посегна надолу към пода и взе автомат МАК—10. Някъде се затръшна врата и някой извика:
— Какво мамка му… !
Хората погледнаха към мястото, откъдето се чуха изстрелите, а Дъгман скочи в стаята, хванал револвера си с две ръце. Без предупреждение той започна да стреля по човека с автомата. Улучи три пъти, човекът рухна обратно на дивана и падайки натисна конвулсивно спусъка на малкото автоматично оръжие, пръскайки огън към двамата си другари. Един от тях попадна под пълната сила на откоса и се строполи с крясъци.