След около пет минути той чу плахи стъпки и Менинг се появи в прашното стъкло на огледалото, придвижвайки се предпазливо на малки прибежки, приведен почти одве, стискайки пистолет с две ръце пред себе си. Дъгман изчака докато гърбът на Менинг се покаже в огледалото, после се изправи плавно на крака и нареди:
— Пусни пистолета, Менинг.
Менинг пусна пистолета незабавно и се обърна бавно към Дъгман, който бе насочил непоколебимо към него испанския автоматичен пистолет.
Менинг се усмихна.
— Хитро, а? Сигурно си губя навиците.
— И аз бих казал така — отговори Дъгман. — Добре, обърни се с ръце на стената. Знаеш упражнението.
Менинг се обърна към стената, опря ръце в нея и разкрачи широко крака. Дъгман го претърси повърхностно и му взе белезниците. Отстъпи назад и Менинг се обърна.
— Винаги си бил доста хитър, Дъгман — отбеляза Менинг. — Чух, че си бил здрав мъжага в доброто старо време. В доброто старо време е имало много сладости за ченгетата в Харлем.
— Така казват — кимна Дъгман.
— Но нека да ти кажа нещо, мой човек, това не е нищо в сравнение с това, което вземат сега. Говоря за милиони. Милиони долари. Не искаш ли да имаш един милион долара? — Менинг говореше бързо и Дъгман видя как по челото му избива пот, примесена с песъчинки сив гипс.
— Разбира се, че бих искал — отговори Дъгман.
— Може да се уреди — предложи Менинг.
— Ще трябва да се погрижа за моите хора.
— И това не е проблем — започна енергично Менинг. — Имам хора, които са ми длъжници. Милионите не са нищо за тях. Нямаш представа колко сухо се върти в тази игра. Не говоря да си купиш шапка, шибани полицейски жилища. Това са сериозни пари. Пари за цял живот. И са чисти. Те са на сметки на островите, човече. Отиваш там и си живееш като един шибан цар и никой не може да те пипне.
— Продължавай — насърчи го Дъгман. — Започна да привличаш вниманието ми. — Погледна към захвърления пистолет на Менинг. Обърна се и тръгна бавно да го вдигне.
Както очакваше, той чу рязко движение, щракане на метал в кожа.
Стана и се обърна със зареден и насочен вече пистолет. Пистолетът от глезена на Менинг вече беше изваден и се издигаше с неясно движение. Дъгман го простреля в гърдите с испанския автоматичен пистолет. Менинг падна назад, остана седнал, а пистолетът му полетя. Върху лицето му се изписа глупавото изражение на току-що прострелян човек.
Дъгман се прицели по-добре и простреля Менинг два пъти в центъра на гърдите.
Карп пристигна в сградата точно когато линейките откарваха последните трупове. Той зърна Дъгман, застанал с група полицаи, и привлече вниманието му. Вече беше доста тъмно, а нощта бе осветена от блясъка на града, от брега на Джърси и от ослепителната светлина от прожекторите на телевизионния екип, всичко това — украсено с цветните искри от различни полицейски и болнични коли.
— Как е Клей? — бе първият въпрос на Карп.
— Малко е сдъвкан, но предполагам, че ще оживее — докладва Дъгман. — За колежанче той е корав кучи син. Сега е в Белвю*.
[* Болница „Белвю“ — Б.ред.]
— Кого заловихме?
— Никого — отговори Дъгман. Той извади фас от пура от джоба на сакото си и го запали. — Чу не използваше редовните си хора за тази работа. Двамата оцелели са отрепки от Бруклин. Разпитахме ги, но те не знаят нищо. Дори не знаеха, че Клей е ченге.
— Чух нещо за този разпит — отбеляза кисело Карп.
— Всъщност чух, че си отрязал пишката на някакво хлапе.
Дъгман се разсмя и се закашля от дима.
— Да, направихме го. Хвърлихме я в буркана при другите. Искаш ли да я видиш?
— Не искам да знам нищо за това, Дъгман. Разбрах, че Уилис е прострелян.
— Мъртъв.
— Ъ-хъ. А Менинг?
Дъгман погледна към реката и издуха дълга струя дим на изток.
— Ами… за това. Аз говорих с шефа. Ти не си ли се чул още с него? Работата е там, че Менинг пътува към моргата с етикетче на пръста.
— Боже! Убил си и Менинг?
— Ами, нека да кажем, че той получи един в белия дроб и още два право в помпата, от голям стар деветмилиметров, собственост на една от неговите отрепки. Обстоятелствата все още се разследват и така нататък, и така нататък.
— Значи все още работите по вашата абсурдна история — тросна му се Карп. После посочи към телевизионния екип. — А пресата?
— Да — въздъхна Дъгман. — Полицията се е натъкнала на гнездо престъпници, докато търсила бегълци. Те открили огън, ние сме отговорили. Четирима мъртви. Страница двайсет.
— Не си мислиш, че можеш да погребеш това напълно, нали?
— Опитвам се изобщо да не мисля — отвърна Дъг—ман, — когато шефът на детективите си пъха носа чак в задника ми. Ако имаш някакви проблеми с това, трябва да си поговориш с него.