— Мария Кюри — извика Мерлийн, прелиствайки мислено страниците от нейния сегашен календар, — хммм, Ребека Уест и писателките, много писателки — Ан Тайлър, Маргарет Драбъл.
— О? — усмихна се прокурорът. — И ти възнамеряваш да станеш писателка? Ако е така, побързай да си създадеш репутация през следващите пет месеца, за да можеш да живееш от тлъстите си хонорари и да наемеш бавачка. Но ти не си писателка, нали, мис Чампи? Ти си помощник на окръжния прокурор с двеста четиридесет и три долара и дванадесет цента в банковата си сметка и таван на петия етаж, без асансьор, в индустриален квартал. Как смяташ да продължиш работа, когато дойде бебето?
— Ще измисля нещо — отговори Мерлийн без особена убеденост.
— Така ли? Какво например? Ще носиш бебето на гръб, докато тичаш из съдебните зали, или по самите местопрестъпления? Малко вероятно! Не, както изглежда, с кариерата ти е свършено. Ще гледаш реклами за памперси и сапуни и ще го чакаш да извика: Здравей, скъпа, прибрах се! Ще бъдеш зависима.
Тази последна дума отекна в съдебната зала на нейното съзнание като евтин ефект във филм на ужасите. Зависима. Съдебните заседателки в съзнанието й, дванайсет италианки в черно, с кокове, потриха мустаци и кимнаха. Така й се падаше, на това лудо момиче, какъв скандал… che pazza ragazza. Che vergogna!
Това бе прекалено. Мерлийн скочи на крака, ожулвайки болезнено колене в долния ръб на бюрото. Силната болка изчисти съда в главата й. Тя си грабна чантата и куп текущи дела и закуцука по коридора към главната част на Криминалното бюро, пълна с малки кутийки за младшия персонал.
Тони Харис седеше в кутийката си, на телефона. Той беше висок и привлекателен младеж към двайсет и пет, със светлосини очи, лоши зъби и сякаш никога не се подстригваше. Като видя Мерлийн се усмихна и посочи с безпомощен жест към единствения друг стол в тясното пространство, който бе отрупан с папки и купища зелено-бели компютърни разпечатки. Мерлийн в никакъв случай не искаше да сяда там. Тя крачеше и пушеше докато Харис успя да убеди един упорит свидетел да се яви в съда за трети път.
Когато той приключи, Мерлийн го попита направо:
— Ще го направят ли?
— Какво, твоите сравнения в случаите на изнасилване? Да, от Отдела за обработка на информация помърмориха малко, но най-накрая ги принудих да признаят, че това е законна проверка.
Мерлийн грейна.
— Ще го направят? Страхотно! Кога ще мога да получа резултатите?
Харис се намръщи.
— Това е проблемът, Мерлийн — кога. Твоята работа… не е приоритет; тя се нарежда след счетоводството, програмите за процесите, дежурствата, щатовете, всичко…
— Е, кога? — тросна се Мерлийн.
— Месеци. Може би три, може би четири… и може да бъде отложено почти заради всичко.
— Но това е важно! — Мерлийн изстена и прокара ръка през дългите си кичури. — Става дума за откриване на криминални модели, за залавяне на серийни изнасилвачи. А те се притесняват за счетоводството…
— Да, но те се занимават със счетоводство, Мерлийн. Може да извадиш по-голям късмет с ченгетата.
— Да бе, сигурно! Това вече го пробвах. Те искат пари за програмирането. После може би ще си помислят, шибаняците! Мамка му, не мога да повярвам! Колко време може да мине? Мислех, че компютрите вършат всичко за нула време.
Харис се закашля и махна с ръка към облака дим.
— Да, вършат го, но когато работя — обясни той, — обаче трябва да отделиш много време, за да им обясниш какво да правят и да задвижиш всичко. Най-напред трябва да вкараш на ръка всички тези картони. После да напишеш програма, да я стартираш, да се побъзикаш с нея още малко, да я стартираш пак докато всичко е наред. Тогава, ако имаш още въпроси, базирани върху онова, което си научила от това първо пускане, ще трябва да напишеш модела и да го прокараш до края и пак да чакаш.
— Това е жестоко — изохка Мерлийн. — Мислех, че проклетите машини трябва да улесняват живота!
Харис се ухили.
— Първата ти грешка. Но не машините са виновни, а хората. И нека да ти кажа, че онези момчета от компютърния отдел не се въодушевяват много, когато трябва да програмират нещо като онова, което ти искаш да направиш. Те могат да правят всякакви фокуси с големи стандартизирани програми, заплатата им си върви, но сравнения, социални проучвания — това не е на тяхното ниво.
— Говориш сякаш знаеш нещо за това. Можеш ли…?
Харис поклати енергично глава, вдигна ръце и по лицето му се изписа ужас.
— Не, няма начин!
— Тони, какво, да не би да съм изгубила чара си? Чакай да си навлажня устните… — усмихна се Мерлийн.
— Мерлийн! Не! Виж, това е сериозна работа, на сам човек му трябват седмици. А и аз не разбирам от това. Да де, направих една глупава грешка, казах на Карп, че разбирам нещо от компютри още от училище и той сега постоянно ме гони за цифрите, за да можем да пресмятаме всичко точно, но това не означава, че ей така набързо мога да направя такава програма. Трябва отново да разтворя книгите — и тогава пак ще имаш проблеми с времето. Освен ако…