— Как изглежда? Как си мислиш, човече? Изглежда като проклета курва.
— Червенокоса?
— Да, къдрава коса, ниска, малки цици, готино дупе. С едно пурпурно червило. Истинска бяла кожа.
— На колко е?
— Откъде да знам, мамка му! Достатъчно е голяма, за да се чука.
— Шестнайсет? Петнайсет?
— Там някъде. Свежа е.
— Къде е сега?
— Какво искаш от нея? Вие сте от Убийства. Тя не е убила никого. Какво, да не си ви понижили, да не са ви пратили в отдела за борба с порока?
Джефърс се пресегна, награби шепа от златните верижки, увиснали от врата на сводника, и го повдигна на половин инч от земята.
— Къде е тя, бе отрепко? — попита мило той.
Сводникът отговори задавено, даде някакъв хотелски адрес на Осмо авеню. Джефърс го пусна; сводникът залитна и се строполи върху стената. Маус излезе от колата, извади ножа от джоба си, затвори го и го захвърли, смачка шишенцето с кокаин с пета, пусна връзката ключове, свали ластика от пачката с банкноти и я хвърли в локва мръсна вода. Двамата детективи влязоха в колата. Дъгман изключи вътрешното осветление и те потеглиха, оставяйки Сло Мо да дращи по уличката след отплаващото си имане.
— Това наистина беше жестоко, Маус — отбеляза Дъгман.
— Това е нашето мото, доктор Д. — отговори Маус. — Жестоко, но справедливо. Мамка му, ама колко беше уплашено това псе, а, Мак? Какво, по дяволите, му каза?
Джефърс сви рамене.
— Нищо. Той просто започна да хленчи, че не бил дилър. Но ти си прав, помислих, че ще си подмокри гащите.
Маус се разсмя.
— Сигурно има гузна съвест и аз се сещам защо. Накъде, Мак?
Джефърс им даде адреса.
Но малката окаяна стаичка бе празна, когато пристигнаха.
— Добре, хайде да приключваме за тази вечер — предложи Дъгман. — Ще я гепим — няма да избяга в колежа. Пусни описанието и подшушни на всички, че я търсим.
Подкараха на север, разговаряха малко, вслушвайки се в обажданията по полицейската радиостанция. Седнал отзад, Арт Дъгман си мислеше защо един такъв корав дребен сводник като Сло Мо беше толкова уплашен от двама детективи и защо се опитваше да ги убеди толкова отчаяно, че не е наркодилър.
Карп го нямаше в офиса му (неговия луксозен офис, както винаги го наричаше) и това не изненада много Мерлийн. Него никога го нямаше там, стига да можеше да се откопчи. За Карп офисът означаваше бумащина и изнервящи телефонни обаждания отгоре, както и подмазванията на малкото останали от персонала му, които все още си мислеха, че ако се въртят на пети около Карп и ако го ласкаят, ще успеят да се придвижат напред в прокуратурата. Всъщност точно обратното бе много по-вероятна възможност.
Когато Мерлийн попита Кони Траск къде е Карп, тя сви рамене безпомощно и извъртя очи. Мерлийн знаеше, че Карп не е в съда, защото вече беше късно следобед, времето, когато, както повеляваше традицията, градските съдии се носеха към предградията в луксозните си лимузини.
На Мерлийн не й се искаше да гони Карп из зайчарниците на бюрото, едно от любимите му свърталища. Вместо това тя хвана асансьора надолу към главния етаж от сградата на Съдебната палата, където той непременно щеше да се появи по някое време. А и там можеше да понапредне в своята работа.
Тази зона бе позната на обитателите на системата на криминалното правосъдие като Улиците на Калкута. Дори толкова късно следобед коридорите бяха претъпкани с човешки материал от сферата на правосъдието: обвиняемите, техните защитници и обвинители, жертвите, свидетелите, приятели и семейства на всички тези, плюс размотаващи се ченгета и най-различни съдебни чиновници.
В тази средновековна атмосфера се вършеше голяма част от истинската работа в сградата, а самите съдебни зали се използваха най-вече като бюра за регистрация. Тъй като повечето хора, арестувани за криминални прояви в Ню Йорк, са изключително бедни и тъй като огромното мнозинство от тези прояви минават без процес, криминалното правосъдие в окръг Ню Йорк е най-вече въпрос на разговори между заместник окръжните прокурори и мъжете и жените от адвокатската колегия за помощ на нуждаещите се, които работят като обществени защитници в градските съдилища.
По цял ден тези хора се срещаха в коридорите и офисите на Сентър стрийт, която бяха превърнали в един безкраен юридически пазар. Те бяха особено склонни към пазарлъци към края на деня, когато преуморените представители на обвиняемите и на Народа се опитваха да продадат на безценица каквото могат от работата за следващия ден преди отварянето на съда на сутринта и новия поток от дела, създадени от криминалните приключения на предстоящата нощ.
Мерлийн си купи картонена чаша кафе от снек бара и откри сергията си в коридора пред задимения портал. Пусна се слух; адвокатите с дела, по които тя бе назначена за прокурор, я откриваха и й правеха предложения, които Мерлийн или приемаше, или отхвърляше. В широки граници останалите от тромавата система щяха да я подкрепят за тези решения. Адвокатите също разбираха това. Онези, които се застъпваха твърдо за своите клиенти, щяха да бъдат скастрени от собственото си началство, което, както и прокурорите, трябваше да бъде в добри отношения със съдиите, които настояваха преди всичко за експедитивно разчистване на техните претрупани програми.