Въз основа на така изградената симпатия, двамата се запознаха и си поговориха приятелски около двайсет минути за това колко различни били от нещастниците в този бар, за работата си, за онова, което харесваха (тя: Ямайка; той: подводната фотография) и което не харесваха (тя: арогантността; той: фалша), за апартаментите си, за това, че и двамата са италианци, в какъв противен град живеят.
Повечето от онова, което тя му каза, беше истина. Тя бе естествено откровена и бе привлечена предпазливо от този добре сложен, приятен на вид младеж, който изглеждаше възпитан, открит и приятен. Красиви очи, помисли си тя. Добре облечен. Без златни верижки, изглежда умен.
Всичко, което той й разказа за себе си, беше лъжа.
Тя го изчака да предприеме първия ход, но тук бе изненадана и, трябваше да си го признае, разочарована. Той си погледна часовника и гаврътна остатъка от джина си с тоник.
— По дяволите, трябва да вървя на работа.
— Толкова късно?
Той стана и се усмихна печално.
— Да, както казах, аз съм филмов монтажист в ABC. Ако утре искате да гледате филм по Добро утро, Америка, аз трябва да вървя.
— Ами, беше ми приятно да си поговорим — усмихна се тя.
— Да… — Той направи пауза и размърда свенливо крака. — Чудех се — вероятно ще можем да се видим. Ще ви черпя едни спагети.
Тя се разсмя.
— Все е нещо — отговори и му даде телефонния си номер.
Момичето лежеше сгушено на предната седалка в колата, бял Понтиак '68, облегната във вратата, вдигнала лявата си ръка боязливо към лицето. Ако ги нямаше кръвта и миризмата, можеше да мине за малко момиченце, заспало до татенцето на дълго пътешествие с кола.
— Кога я откри? — обърна се Арт Дъгман към дежурния полицай.
— Към седем и половина сутринта — отговори младото ченге. — Някакъв шофьор забелязал колата когато влязъл да достави нещо и се обади. Когато пристигнахме, видяхме, че е момичето, което търсите из целия град, и ви се обадихме.
Убиецът бе скрил колата си в една от уличките, които водеха до река Хъдзън, малко на юг от терминала на Тридесета улица. Навсякъде имаше шофьори на камиони, които потропваха нетърпеливо край машините си, блокирани пред товарните докове от полицейските коли и от преносимите бариери, с които бе оградено местопрестъплението. Екипът на мястото тършуваше из колата, снимаше и събираше всичко, което приличаше на улика. Дъгман се съмняваше, че ще намерят нещо полезно.
След като поговори за малко със съдебния лекар, той се върна при колата си. Маус седеше отпред и говореше с някого по полицейското радио. Той остави слушалката и съобщи:
— Колата е крадена. Принадлежи на някой си Хектор Болдуин, живее на Сейнт Ник. Снощи я паркирал в шест и трийсет и не я намерил, когато тръгнал за работа тази сутрин. Как изглежда?
Дъгман се облегна в колата и прехапа устни. Как ли изглеждаше? От една страна, още една мъртва курва край доковете. Не беше нещо необичайно. Курвите постоянно влизаха в разни коли, те работеха в колите. Въртеше се голям бизнес с бързо чукане за бизнесмени на път към дома. Понякога нямаха късмет, вземаше ги някой перверзник, чиито любими фантазии не влизаха в менюто на никое от момичетата.
— Мислиш, че е бил Сло Мо? — попита Маус.
Дъгман вдигна поглед.
— Не. Сло Мо няма причина да убива това момиче, а ако искаше да го направи, нямаше да открадне кола в Харлем, за да я гръмне вътре.
— И какво тогава? Перверзник? Грабеж?
— Възможно е, но не съм убеден. Има нещо прекалено чисто. Момичето е застреляно в главата в упор, с малък калибър. Напълно е облечена, както си ходи по улицата, няма други белези освен дупката в главата. Това не прилича на перверзник, нали?
Маус сви рамене.
— Откъде, по дяволите, да знам? Аз не съм перверзник. Какво мислиш за грабеж?
Дъгман поклати глава.
— Това също намирисва. Чантата й е изчезнала, да, но се опитвам да се сетя за някой друг случай, когато някой ограбва курва, убива я и я оставя в колата. Не се връзва. Защо да не я захвърли и да продължи? Значи ще му трябва друга кола. Какво ще направи? Ще върви пеш край реката посред нощ? Ще си викне такси?
Маус обмисли тези въпроси за момент. Знаеше, че Дъгман вече е измислил нещо, но чака Маус да се досети. Дъгман винаги правеше така, винаги го будалкаше така. Маус нямаше нищо против да играе честно. Винаги признаваше, че Дъгман е най-добрият детектив в града и разбираше, че това е част от неговото собствено образование. А таксата за обучението бе да го правят на глупак.
Маус започна бавно:
— Казваш, че може би е било… удар — не просто някоя курва, а точно тази, защото… защото ние искахме да говорим с нея за онова?