Подпухналото лице на Дъгман грейна в широка усмивка.
— Да! Ето това е мислене, Маус! — Той пъхна глава в колата, където Джефърс си седеше спокойно и четеше Нюз. — Чу ли това, Мак? Казах ти, че ако си вземем бяло момче в отряда, няма начин да не разрешим някое престъпление!
Джефърс вдигна очи от вестника си.
— Той обаче не може да танцува.
— Мога! — възмути се Маус.
— Можеш ти, глупости — сопна се Джефърс. — Трябваха ми шест месеца да те науча.
Дъгман вдигна ръце.
— Братя — извика звучно той, — не е време да си объркваме главите с расова дисхармония, различия и несъгласия. Време да се посветим изцяло на каузата.
— Че кажи му, де! — сопна се Джефърс.
— Да, Господарю! — отговори Маус.
Дъгман влезе в колата и затръшна вратата.
— И каква е нашата кауза, братя?
— Кажи я! — предложи Джефърс.
— Да я чуем! — въодушеви се Маус.
— Да разследваме и да бдим. Да разкриваме и да подозираме. Да водим пред правосъдието всякакви долнопробни копелета, но особено долнопробната отрепка, извършила отвратителното престъпление, което виждаме пред себе си.
— Това е истината! — извика Джефърс.
— Чуй словото му! — допълни Маус.
— Защото той не само се ебава с гражданите; защото не само се ебава с полицията; той е имал безразсъдството да се ебава с Триото и е избрал да се ебава не с когото трябва! Мистър Шофьор, закарай ни в Заровете!
— Амин! — отговори Маус и моторът изрева.
— Аз нямаше да вляза — обясни тъмнокожата девойка на Мерлийн Чампи. — Реших: какво, по дяволите, бях глупава, научих си урока. Търсейки мистър Гудбар и всичко това, сметнах, че съм извадила късмет, дето не съм мъртва. Но, виж, не можах просто да го забравя. Започнах да подскачам от сенки, да се изнервям на улицата. Не мигвам нощем. Не мога да работя.
Жената пое дълбоко дъх.
— И отидох при ченгетата. Излиза, че ако не отидеш веднага, можеш изобщо да не ходиш, защото си измила доказателствата и те смятат, че щом си чакала няколко дни, значи не е било чак толкова зле. Но долу в управлението ми дадоха името ви и аз сметнах, че си струва и…
Гласът й заглъхна. Мерлийн погледна към картона, който попълваше. Име: Джоан Капуто, адрес в Уест Вилидж, работи в Нюйоркския университет, възраст двайсет и шест, дата на инцидента, описание на нападателя.
Джоан обясни, без да я питат, защо се е забавила с цяла седмица, преди да съобщи за изнасилването. Позната реакция, която обаче слагаше още едно бреме върху плещите на обвинението в такива случаи.
— Добре, мис Капуто, сега искам да ми разкажете за инцидента с всички най-дребни подробности, които си спомняте — помоли я Мерлийн.
Капуто си пое дълбоко дъх.
— Инцидентът… Добре. Срещнах този тип преди две седмици, значи в събота, десети юни, в един бар, наречен Адамс. В Сохо, не знам точния адрес…
— Добре, добре, аз го знам.
— Той изглеждаше готин — спокоен, свестен; представи се като Боб Грациано. Не ми се сваляше. Дадох му телефонния си номер.
Гласът заглъхна. После продължи:
— Обади ми се след няколко дни, приятен разговор, покани ме на среща за следващата събота, на седемнадесети, на вечеря и на шоу. Аз се съгласих.
Жената пак направи къса пауза.
— Появи се към осем. Поканих го вътре, предложих му питие. Веднага забелязах нещо различно в него — беше по-нервен, по-възбуден. Седнах на дивана, а той продължи да крачи напред-назад, дрънкаше с кубчетата лед. Аз ставам, казвам, че не трябва да излизаме, а той ме сграбчва.
В гласа й затрептя нещо — болка или напрежение.
— За миг помислих, че е шега, че се прави на много възбуден. Но после той наистина започна да се държи грубо, да ми стиска гърдите, опита се да ме хване за слабините. Успях да го отблъсна. Но когато видях лицето му, наистина се уплаших. Казах си: Джоан, този път наистина загази. Започнах да му крещя, че е задник, че искам да си тръгне веднага, такива неща. И тогава той извади ножа.
— Опиши го, моля те.
— Обикновен нож, кухненски.
— Не ловджийски, не сгъваем?
— Не, не мисля. Обикновен кухненски нож, дълъг към осем инча, лъскав.
— Добре, давай. Какво стана после? И моля те, опитай се да си спомниш точните му думи, ако можеш.
Гласът на Капуто се снижи и стана още по-напрегнат.
— Нареди ми да си сваля дрехите. Събличай се, путко! Веднага! — така каза. Искам да видя тази прекрасна путка! Не ме наранявай, помолих го аз. А той каза, забравих какво, май че да не го ядосвам и че ще направи каквото си поиска с мен — и тогава наистина полудя, а аз започнах да се събличам.
Жената замълча, после облиза нервно устни.
— Когато вече бях гола, той ми нареди да седна на дивана и да си затварям устата. Не можел да понася женските лигавщини. Курвенски глупости, така ги нарече. После вдигна чорапогащника ми и започна да си играе с него, да го търка по лицето си. А аз си мисля, този е истински куку, през цялото време седя там замръзнала от ужас, а част от съзнанието ми е чисто като кристал, наблюдава го, търси начин да се измъкне. После той се наведе над мен, уви чорапогащника около главата ми, дъното, и завърза крачолите около врата ми, здраво, но не чак толкова, че да ми спре въздуха. Помислих си — това е то, ще ме удуши.