Гласът й изтъня, потънал в болката на спомена.
— Но той се отдръпна и нареди: Разтвори си краката и ми покажи путката си! По-широко, по-широко! И аз го направих. Накара ме да си вдигна коленете. После трябва да се е навел, защото усетих как човърка с ножа там долу, между краката ми.
— Поряза ли те? — попита Мерлийн колкото може по-спокойно.
— Не, само човъркаше около… онова място, но не толкова силно, че да нарани кожата. Може ли чаша вода? Като говоря за това, гърлото ми пресъхва.
Мерлийн напълни картонената си чаша от бутилката на бюрото. Жената я пресуши и продължи.
— Докато правеше това, той ме обиждаше и ме заплашваше: Трябва да я изрежа, кучко! и Трябва да те чукам с това, курво! — такива неща. Наистина се възбуждаше все повече и повече. Аз положих всички усилия да не се подмокря, толкова бях уплашена.
Въздъхна. Дълбоко и горестно.
— После ме изнасили. Адски болеше, но поне свърши бързо. Не повече от осем секунди. После той стана, сграбчи ми главата и изтри гениталиите си в чорапогащника. Това беше всичко. После си замина.
— Нищо ли не каза като излезе?
— Може да е казал. Не си спомням.
— Сигурно не си запазила чорапогащника.
— Не, много глупаво от моя страна, но чак сега го разбирам. Но тогава не мислех за това. Зарових го в боклука и стоях под душа поне час и половина. После взех цяла шепа валиум. Още една тъпа постъпка. Веднага трябваше да отида в Бърза помощ и да ги оставя да ме прегледат, да вземат проба от чорапогащника. Сега знам, но аз, хм… но никога преди не съм била изнасилвана.
Капуто поседя мълчаливо за момент, поемайки си дълбоко дъх. От очите й бавно потекоха сълзи и се търколиха надолу по бузите й. Мерлийн й подаде пакетче с кърпички без коментар. Попълни картона и устоя на изкушението да си погледне часовника; след няколко минути трябваше да бъде в съда, но нещо й чоплеше мозъка и тя не искаше да го остави.
Тя плъзна една от кутиите за обувки върху бюрото си. Как се казваше онази жена? Фелдман? Розенберг? Взе да рови из папките, мърморейки и ругаейки тихо.
— Какво правите? — попита Джоан Капуто.
— О, съжалявам… Току-що ми хрумна, че твоят изнасилвач може да го е правил и преди — този номер с чорапогащника. Преди две седмици при мен дойде една жена с подобна история, но ме е срам да си призная, че съм забравила името й. Тук съм ги завела по азбучен ред, повече от две хиляди са.
Капуто се наведе напред.
— Нямате ли кръстосани индекси?
Мерлийн поклати глава.
— Не, виждаш ли, това е аматьорска работа. Кутия за обувки, пълна с картони. Опитвам се да направя един по-добър анализ, но всичко това е свързано с толкова проблеми… — Този път Мерлийн си погледна часовника. Почти закъсняваше.
— Дайте ми да видя този картон — помоли я Капуто.
Мерлийн й го подаде през бюрото и Капуто го прочете от двете страни.
— Виждам какъв е проблемът. Много от ключовата информация е в текстовите отделения — какво е казал, какво е направил. Трябва да вкарате целия текст и после да претърсите всичко, за да откриете съвпаденията. SPSS би се справила с това или можете да си напишете една програмка Фортран.
— Ти разбираш от всичко това? — попита с надежда Мерлийн.
— С това се занимавам. Казах ти, че работя в Нюйоркския университет. В социалната статистика.
— Боя се да попитам… — започна Мерлийн. — Дали ще е възможно…?
— Ще помогне ли да намерим онова копеле?
— Момиче, това като че ли е единственият начин.
— Добре, дай ми тези кутии. Веднага започвам.
— Можеш ли да го направиш? Просто така?
— Не — отговори Капуто и лицето й се стегна. — Ще трябва да крада, да лъжа, да подправя подписа на шефа си и да не правя нищо друго през следващата седмица, но и без това нямам много друга работа. Ще се върна при теб след няколко дни.
Клуб Пепър Соумс, в старата част на Сто двадесет и пета, където тя завива надолу към реката, бе един от последните старомодни Харлемски джазклубове. Реликва от доброто старо време, отпреди трийсет години, когато публиката за истински джаз беше малка, стилна и почти изцяло черна, преди стереото, хероина, интеграцията и рокендрола.
Арт Дъгман влезе в Пепър към полунощ, поръча си J&B с лед и изчака шефът му, детектив лейтенант Клей Фултън, да завърши изпълнението си. Фултън свиреше на пиано в едно трио: едно наперено хлапе на алт саксофон и застаряващ мъж на баса. Дъгман ги смяташе за много добри, но не разбираше нищо от джаз.