И той вярваше, че това е само началото. Търсенето като че ли нямаше граници, нямаха ограничение и парите на разположение за едно хубаво смъркане. Той продължаваше да се удивлява от страхотния си късмет. Можеше да свърши като другите отрепки, с които израсна: мъртви или скитници, наркомани, пандизчии, или бачкатори, работещи за жълти стотинки на работа (без никаква перспектива — шофьори на автобуси).
Или като Текумзе тук, евтин играч на парче, пласьор.
Когато погледна другаря си, през него премина вълна на весела щедрост. Докосна ръката на Бут.
— Хей, Бут — мислех да те питам, — какво ще кажеш да започнеш да въртиш малко стока за мен?
Тъкмо излизаха от луксозното фоайе на сградата и Бут спря, погледна към Лари и се намръщи сърдито.
— Нямаш ли си достатъчно мулета?
Клари поклати глава.
— Какво, да не би да съм казал муле? Не говоря за пренасяне, а за продаване, човече. Говоря ти за територия. Ти продължаваш, момче, трябва да помислиш как да се поизмъкнеш от твоята бъркотия, разбираш ли?
По лицето на Бут се появи подозрение.
— Какви ги приказваш, човече? Как така искаш да ми дадеш нещо?
Клари се ухили и потупа Бут по рамото.
— Нямам нужда от причина. Харесвам те, човече. Искам да те видя усмихнат. Много си сериозен. Освен това, трябва да се грижа за моя земляк. Отдавна се измъкнахме от Трийсет и шеста, нали? Няма да ни гепят пак — сериозно ти говоря. Така че се усмихни!
Бут успя да се подчини с една едва забележима усмивчица докато излизаха от сградата и приближаваха към блестящия тъмносин Мерецедес 600 седан, паркиран неправилно отпред. Беше средата на пролетта, посред нощ. По това време Парк авеню беше опустяло като улиците на някое малко градче. Бут отвори задната врата за Клари и заобиколи до шофьорското място. Влезе, настани се и запали колата.
Моторът изръмжа и оживя. Клари се обади отзад:
— Е, какво мислиш, човече? В бизнеса ли сме?
Преди Бут да успее да отговори, човекът, който се беше свил от другата му страна, се надигна, пресегна се през предната седалка и простреля Лари Клари в лицето с револвер с малък калибър. Клари се строполи назад и левият му крак прерита в агония. Бут усети ритника по седалката си два пъти. Стрелецът вкара още два куршума в главата на Клари.
Бут спусна прозореца си и насочи колата на север по Парк авеню. Вонята на барут и смърт се смесиха неприятно с останките от последния одеколон на Лари Клари. Стрелецът изстреля последните си три куршума в Клари и се обърна в седалката си. Закопча внимателно предпазния колан.
— Мислиш ли, че вече е мъртъв? — попита Бут.
Другият бръкна в джоба на сакото си и извади дебел кафяв плик, после го подаде на Бут.
— Само карай, Текумзе — нареди му той. — Тази вечер нямам нужда от дървени философи.
Бут пъхна плика в колана под пуловера си.
— И защо, по дяволите, се забави толкова? — попита човекът. — За малко не получих херния да се свивам така.
— Човекът трябваше да си го вкара за последно, смръкна малко кока. Сметнах, че нямаме бърза работа. Той и така се чувстваше много добре. Попита ме дали искам работа.
— Така ли? Ти прие ли?
— Помислих си. Тук ли искаш да слезеш?
Човекът погледна през прозореца.
— Да, спри тук. Добре, смъкни тази торба с лайна надолу по магистралата както се разбрахме. Да изглежда така, сякаш някой го е пречукал там. Вземи часовника и верижките. И мисли му, ако видя някое от тези неща по теб, разбра ли?
— Мамка му! Да не ме мислиш за глупак? — отвърна обидено Бут.
— И това. — Стрелецът извади празния револвер. Беше го увил в парцал. — В реката. Зарежи колата където се разбрахме. После хвани метрото. Някой знае ли, че си бил с него?
— Само курвата.
— Тя не се брои — махна с ръка стрелецът.
Бут кимна и остави пистолета на седалката. Стрелецът се измъкна от колата без да обели и дума повече и измина няколко ярда до един тъмнокафяв плимут, който го чакаше до бордюра със запален мотор. Стрелецът влезе и колата потегли.
Бут подкара послушно по Деветдесет и шеста улица, после на север по Първо към Сто и двадесета улица, където зави надясно и кара, докато стигна под тътнещата федерална магистрала. Тези пресечки, които лежат във вечна сянка и понасят вонята и шума от голямата магистрала над тях, представляват нещо като мръсен капан, привличащ камарите градски отломки, вече нежелани в осветените зони. В особено тъмния район, където Бут реши да скрие зеления автомобил, например, имаше обгорено канапе, две коли, от които бе смъкнато всичко годно за продаване, а предните и задните им капаци зееха като гладни чайки, руло ръждясала мрежа, дървена макара за кабел, половин дузина петдесет и пет галонови варели, прозорци от надиплен картон и хартиени боклуци и множество мъртви кучета, котки, гълъби и плъхове, които се разлагаха бавно в песъчлив градски хумус. Всичко това лежеше върху повърхност от разбито стъкло, блестящо под оскъдната светлина.