Облечени и разкрасени, тя в черен ленен костюм, той във вечното си синьо райе, те прогърмяха надолу по стълбите, Карп напред, а Мерлийн се чувстваше като Уини Пу, подскачайки зад гигантския си Кристъфър Робин.
Отвън, във вече дизеловия въздух, Карп купи два вестника, Таймз и Дейли нюз. Мушна Таймз и кафявата разтегателна папка, която използваше вместо куфарче, под лявата си мишница и започна да прелиства Нюз докато вървеше напред. Търсеше престъпления, а тази сутрин не му се наложи да прелиства дълго.
— Ах, мамка му! — изръмжа той, останал почти без дъх.
— Какво става? — попита Мерлийн.
— Очистили са още един. Джейсън Браун, двайсет и седем. Прякор Джокър Браун.
— Личен приятел?
Карп я изгледа свирепо.
— Наркодилър. Или наркобарон, както ги наричат сега във вестниците. — Той й показа първа страница. Снимката беше от типа, познат на читателите на Дейли нюз от пет десетилетия насам: ченгета, изправени около очевидно нещастната, покрита фигура на земята, черни петна по белия чаршаф, стърчаща настрани протегната ръка с дланта нагоре, ручейчета, които очевидно трябваше да са от кръв, но приличаха на лъскава смола.
— Прав си. НАРКОБОС УБИТ. СТАВАТ ОСЕМ — прочете Мерлийн огромните черни букви от заглавието. — Мислиш ли, че го правят едни и същи хора?
Карп повдигна рамене.
— Не знам. Клей мисли така. Иска ми се да си поговоря с него за това, ако намери време да ми се обади. Но се притеснявам от негово превъзходителство окръжния прокурор. Блум си умира за такива глупости. Гарантирам, че тази сутрин ще свика една шибана пресконференция и ще обещае да назначи специален екип, който да изправи извършителите пред правосъдието. Блум направо е влюбен в специалните екипи.
— И ще те назначи за негов началник?
— Не, скъпа, няма да ме назначи. Блум няма да ме назначи. Ще назначи някой от своите любимци, а аз ще трябва да върша цялата работа и да опера пешкира, ако нещо се прецака.
Мерлийн го погледна със съчувствие.
— Бедният Бъч! Може би като пораснеш ще станеш окръжен прокурор и ще вършиш цялата работа, но и ще получаваш цялото признание.
Кари изпръхтя и погледна на юг по Бродуей сякаш преценяваше разстояние за овчарски скок. Мерлийн улови погледа му и обяви твърдо:
— Аз хващам метрото. Мама има нужда да поседне.
— Хайде, хлапе, денят е прекрасен. А и метрото е опасно.
— Ходенето с теб е опасно. Ти препускаш с двайсет мили в час, четейки вестник, и си мислиш, че пътните знаци са някакви прищевки.
— Добре, сладко задниче, както искаш. Аз тръгвам пеш. Ето ти Таймз. Ще се видим в центъра. — Той стисна рамото й и я целуна леко по главата, после се обърна и отпраши.
Пристигайки в офиса, Карп откри, че е станало точно това, от което се боеше. Кони Траск вдигна брадичка към небето, когато го видя да влиза.
— Той иска да те види — съобщи му тя, подавайки му купчина бележки за телефонни обаждания. — Когато влязох, момчетата от телевизията се качваха в асансьора — продължи забързано. Карп изпъшка и се обърна към офиса си. — Кажи, Бъч, как така нас никога не ни показват по телевизията? Аз искам да се появя поне веднъж.
— Навъртай се наоколо, Кони — подвикна й Карп през рамо. — Може би точно ти ще откриеш трупа ми.
Той връхлетя в офиса, остави всичко, което носеше, закачи си сакото, седна зад бюрото, извади две препечени хлебчета (едно с масло и едно със сирене крема) и термос с кафе от кафява торба и започна деня си.
Първо телефонните съобщения. Офисът на Блум, адвокатът на защита, също, също, също — всички можеха да почакат. Нищо от Клей Фултън: това бе като трън в задника. Прегледа програмата със срещите, които Траск му бе напечатала. Беше ясно, че го очаква среща с Блум и ако нещата се движеха все така, тя щеше да се окаже дълга.
Всичко трябваше да бъде разбъркано, трябваше да нареди на хората да запълнят съдебните дати и срещите, които той щеше да пропусне, и, разбира се, техните дела и срещи също трябваше да се насрочат за друго време. Блум не получаваше много привързаност или уважение от своите войски, но поне можеше да раздвижи мравуняка. Карп подозираше, че това е едно от нещата в работата, които той харесваше най-много.
Въздъхна и се обади в офиса на Блум, накараха го да чака доста дълго, за да научи къде му е мястото, а после без никакво желание чу мекия, сочен глас на окръжния прокурор.
— Здрасти, Бъч! Как е момчето?
Как е момчето беше нещо ново. Блум се опитваше да усвои енергичния език ала Нелсън Рокфелер и това бе последното.