Сега Бут се захвана с отвратителната задача да смъкне всичко ценно от трупа на Лари Клари. Портфейл от вътрешния джоб на сакото, стъкленица с кокаин за из път от страничния, златен часовник, четири пръстена. Верижките бяха залепнали в гъста маса от съсирена кръв и вместо да ги пипа и да се изпоцапа целият, Бут ги преряза с ефикасните клещи, предоставени от корпорацията Мерцедес Бенц. След като прибра кокаина и парите от портфейла, Бут завърза останалата част от плячката в носната кърпичка на Клари.
Тъкмо се канеше да се измъкне от задната част на колата, когато чу как някой се окашля. Нямаше как да сбърка този звук. Заради странната акустика под магистралата той сякаш дойде директно зад него, сякаш някой минаващ случайно непознат се канеше да го попита за посоката или да му предложи учтиво помощта си; това смрази кръвта му и той вдигна рязко глава, цапардосвайки я в рамката на вратата. Зашеметен, рухна назад, приземявайки се върху мръсния тротоар, а краката му останаха вирнати в колата.
Той сподави ругатнята си и се надигна разтреперан, оглеждайки се диво, опитвайки се напразно да се ориентира в мрака. Под рева от магистралата — тишина. Изчака една дълга минута. Още една.
После осъзна, че все още стиска в ръка нещата, които бе взел от Клари. Погледна тъпо към вързопчето, сякаш го виждаше за пръв път, неравно бяло пакетче, което бавно порозовяваше. Уличният инстинкт задейства и той побягна, на юг и на изток, към малкия парк под магистралата, към реката.
Чак след като захвърли тежкия пакет колкото може по-надалеч към светлините на остров Рандъл, осъзна, че е забравил малкия пистолет. Той все още лежеше на предната седалка, увит в своя парцал.
Докато Бут излизаше от парка и се насочваше към метрото, се опита да прецени дали е изпаднал в истинска беда с всичко това. Връщането назад беше немислимо — нямаше начин да приближи до колата през тази нощ. Доколкото знаеше, някой го бе забелязал и сигурно бе звъннал на ченгетата. Ако ченгетата намереха пистолета, щеше да загази, но стрелецът щеше да загази още повече и вероятно щеше да го остави на мира в обозримото бъдеще, което в случая на Бут означаваше около четири дни.
Но най-вероятно голямата скъпа кола щеше да бъде изтърбушена още тази нощ, а някое улично хлапе щеше да прибере пистолета. Той също можеше и да свърши в реката. Бут продължи облекчен. Имаше почти хиляда долара и два грама първокласен кокаин. Време за веселба.
Лицето, което надзърна през прозореца, бе лице на наркоман; пожълтяло и слабо, с крив белег на едното око и с изражение на силна болка и огромна умора. Човекът, който очевидно от дълго време бе пристрастен към хероина, не можа да разпознае надупченото от куршуми лице на задната седалка, но познаваше колата. Не беше трудно да се досети, че се е втренчил в починалия й собственик.
Името на човека беше Енрико Лакстън, известен като По бой. Като много застаряващи наркомани, той преживяваше скромно като кука, предавайки дребна информация на полицията срещу малки суми или, още по-добре, пакетчета дрога.
Той видя в края на Лари Клари същото, което видя и Текумзе Бут — бизнесвъзможност. Лакстън беше изнемощял и трепереше, но очите му си бяха наред. В своя жълт пуловер и светъл панталон Бут блестеше като неон и Лакстън видя добре лицето му докато той тичаше край купчината картони и парцали, върху които дремеше Лакстън, невидим като градската мръсотия.
2.
Три месеца след завършване на юридическия факултет Питър Шик седеше във вътрешния офис на Бюрото на криминалния съд в канцеларията на Нюйоркския окръжен прокурор, оглеждаше се и чакаше да го извикат за интервю за постъпване на работа, за трети път този ден. Кръстоса крака и си погледна часовника, после вдигна глава към големия кръгъл часовник на стената. Неговият вървеше, но стенният беше спрял. В двете фирми на Уол стрийт, където го интервюираха сутринта, часовниците работеха, секретарките бяха спокойни и компетентни, а мебелите бяха от лакирано дърво и истинска кожа, не боядисан метал и напукана пластмаса. Служителите тук изглеждаха груби и уморени, набрани от не дотам престижните малцинства в града.