Рийди стисна ръката му сърдечно и натисна бутона за задържане на вратата. Карп спря на прага.
— Виж какво — Бъч, нали? — искам да те черпя един обяд. Ще можем да си поговорим за конституцията и за други неща от взаимен интерес. Какво ще кажеш за утре? — предложи Рийди.
— Добре — съгласи се Карп след възможно най-кратката пауза, заинтригуван от странния обрат в сутрешните събития. Рийди поне не каза: Обади се на моето момиче.
— Става ли в Клуба на банкерите? — попита Рийди. Карп се канеше да направи остроумна забележка, когато някой го поздрави от коридора. Беше дребен дебел мъж на около четиридесет и пет с бледо непретенциозно лице, големи уши, оредяващи черни къдрици и изумително широка уста, от която стърчеше остатък от онези плътни черни пури, известни в града като жабарските миризливки. Носеше червена вратовръзка и червени тиранти, които бяха изпънати до скъсвани над твърдия корем, изпъкнал над колана. Множество червеникави петна бяха осеяли бялото пространство между вратовръзката и тирантите му.
— Ще дойда — обеща Карп на Рийди, който се усмихна отново и пусна вратата. После Карп попита рязко дебелака — Какво има, Гюма?
Гюма поклати ръка сякаш беше отпрана и висеше на нишка от китката му.
— Оооох! Той днес не е на кеф! Какво стана, още един скандал със славния ни лидер, копелето?
— Цялата ти риза е напръскана със сос от спагети, Гюм — показа му Карп. Преходът от размяна на остроумни забележки с Ричард Рийди към будалкане с Реймънд Гюма бе трудно поносим. Дали той бе малко смутен заради Гюма? Дали имаше нещо подигравателно в прощалната усмивка на Рийди?
— Това е сос маринара и аз го нося като почетна значка — отговори Гюма, вдигайки гордо брадичка. — Щом се жениш за макаронаджийка, ще трябва да свикваш с това. Кой беше костюмът в асансьора?
— Един тип на име Рийди. Копелето, както ти го наричаш, го е хванал да работи по тези наркоубийства, някакъв скапан специален отряд. Интересен тип, между другото. Покани ме на обяд.
— Така ли? Ще яде ли пица от камиона?
— Ъ-хъ. Ще видя дали ще подскочи за два резена с пеперони. Нека да му покажа малко класа.
— А, всички тези типове с бели обувчици са скапаняци. Нали знаеш, не трябва да те виждат с такива. Хората могат да започнат да си мислят, че се продаваш.
Карп си погледна изразително часовника.
— Благодаря за съвета, Гюм. Искал си да ме видиш за нещо.
— Да, като говорим за шибани италианци. Петроси се отметна.
— Какво! Кога стана това?
— На слушането сутринта. Бяхме уредили да се признае за виновен в предумишлено убийство, а ние да свалим обвиненията за убийството на другите двама, които бяха убити на местопрестъплението. Сега той казва, че иска процес. Сигурно си мисли — защо да получа петнайсет-двайсет в Атика за нищо. Той наистина може да остане там много дълго, ако го осъдят и за трите убийства, но може да ги обори напълно и да се измъкне.
— Никакъв шибан шанс!
— Ние мислим така, но не съществува закон против задника, който залага на бъдещето. Става като във Вегас. Междувременно…
— Да, имаме си процес, който не сме очаквали. Но ти трябва да си в добра форма — подготвен си и всичко там.
Гюма заби поглед в краката си и отговори колебливо:
— Да, ето защо исках да те видя. Тук наистина съм с вързани ръце, Бъч. Имам онзи процес с Рубио Валдес, най-известния в света взломаджия и онзи адвокат новобранец, който иска да блесне на процеса. Но в главата ми е онова похищение от Уошингтън Хайтс, трябва да ходя на апелация в Бостуич…
— Гюм, какви са тези глупости? — прекъсна го Карп. — Това е тройно убийство. Твой случай. Хлапетата ще се оправят с шибания Валдес.
— Хм, има още нещо. Съдийката в делото Петроси. Съдия Камас.
— Кой? О, да, новата, която замести Бърнбаум. И какво не ти харесва в нея?
— Нищо, но… ъ-ъ, в случая с мен има конфликт на интереси. Имам предвид, че я познавам.
— Да, тя е съдия, разбира се, че я познаваш… О, имаш предвид отвън. Тя ти е приятелка?
— Хммм нещо повече.
Очите на Карп се разшириха бавно и той запуши внимателно уши.
— Не искам да чувам това, Гюма.
— Бъч, това е съдба. Откъде, по дяволите, да предположа, че ще я преместят във Върховния съд? Тя беше съдия в Семейния съд. Срещнахме се в един ресторант, за Бога…
— Не мога да повярвам. Ти чукаш съдийката в делото Петроси! Но тя вече знае, че ти си нейният прокурор. Какво казва?
— Ами, право да ти кажа, тя не знае. Там е работата. Точно заради това не мога да се явя на процеса. Виж, това е една дълга и скучна история…
Карп нави презрамката на Гюма около пръста си и му подшушна:
— Отегчи ме, Бясно куче, мисля, че искам да я чуя.