— Бъчи, повярвай ми, някой ден ще се смеем за всичко това. Както и да е, срещнахме се ние в този ресторант, впуснахме се в разговор за зъбите на хлапето й — тя е разведена, нали? — общи интереси, а аз й дадох всички тези съвети, защото бях минал през всичко това със зъбите на моето хлапе. Ти виждал ли си я? На четиридесет, но какво страхотно тяло, разбираш ли?
Той въздъхна мечтателно.
— Както и да е, напредваме ние добре — две, три питиета и тогава тя казва Божичко, ти трябва да си зъболекар и — помогни ми Бъч, не съм си мислил — извадих онази визитка, която случайно беше у мен и й я дадох. Да, аз съм зъболекар, казах, и тъй нататък, и тъй нататък. И сега тя ме мисли за него.
— За кого, Гюма? — процеди Карп, страхувайки се, че вече знае отговора.
— Ами, помниш ли колко мила бе Мерлийн, когато ме препоръча на брат си Джон…?
— О, какво облекчение! — въздъхна Карп, стисна юмруци и повиши тон. — В такъв случай няма проблем. Ти чукаш съдийката във вероятно най-прочутото и най-търсеното от пресата дело за убийство през последните шест месеца, а освен това си й казал, че си бъдещият ми зет. Съвършено. Гюма, кажи ми само едно нещо — повечето хора си имат само по една пишка, за която да се тревожат. Как стана така, че аз трябва да се тревожа за твоята?
— Хайде, Бъч, не е честно…
— Не е, прав си. Приеми извиненията ми. Ще се успокоя след една шибана седмица!
— Е, свален ли съм от делото?
— Да, Гюм, върви да си играеш с крадците.
— На кого ще го дадеш? Много жалко ако го прецакаме толкова късно.
Карп изскърца със зъби и си пое дълбоко дъх. Потупа леко Гюма по рамото.
— Гюм — успокои го той, — ти си… друг като теб няма. Не се тревожи. Ще измисля нещо.
Два часа по-късно, в същото лошо настроение, Карп седеше пред гигантско бюро в гигантски офис на четиринадесетия етаж в щаба на полицията. От другата страна на бюрото седеше дребничък мъж в елегантен син костюм и непоколебими сини очи. Той се казваше Уйлям Дентън и беше шеф на детективите в Нюйоркската полиция.
Карп започна директно по въпроса. Дентън във всеки случай не обичаше любезностите, а и на Карп му се повдигаше от тях в този следобед.
— Клей Фултън — започна Кари. — Искам да знам с какво се занимава.
— Защо не го попиташ?
Карп замълча и преглътна. Дълги години беше работил рамо до рамо с Дентън и му вярваше — засега. От друга страна, Дентън беше ченге и един от половината дузина най-влиятелни мъже в градската система на криминалното правосъдие. Карп, напротив, беше шеф на бюро в една от петте независими прокурорски служби, които действаха на територията на Ню Йорк. Имаше само една полиция и макар че, по закон, полицията трябваше да се подчинява на окръжния прокурор, реалността бе доста по-сложна.
Нямаше начин да притисне Дентън. Беше използвал всичките си козове наведнъж, само за да получи незабавна среща с шефа на детективите. Сега Карп бе решен да изложи проблема си възможно най-открито, а ако Дентън искаше да го разкара, това си беше негова работа.
— Добре, шефе — отговори Карп, — опитах. Проблемът е, че моят приятел Клей, с когото работя вече почти десет години и който винаги ме е впечатлявал като най-точния стрелец наоколо, очевидно е заменил своя характер с нов модел, нещо от склада на КГБ. Тези убийства на наркодилърите. Влиза при мен, казва ми, че ти ще му позволиш да ги координира като един голям случай. Добре. Не мога да се чуя с него цели две седмици. Обаждам му се, той не ми се обажда. Също добре. Зает е. Работата върви бавно — това мога да го разбера.
Карп преглътна на сухо.
— После чувам, някак случайно, че е арестувал някого във връзка с удара срещу Клари. Човекът е затворен в някаква кошара, никакъв контакт с мен, нито дори обвинение. Това не е добре, шефе. Тази сутрин отивам на съвещание с някакви тузари, окръжният прокурор иска специален отряд, който да координира операциите по тези удари с ченгетата и с обществеността. Там има две ченгета, играят грубо без видима причина, а когато попитах защо Клей не е там, всички ме гледат така, сякаш току-що съм пръднал. После всички започват да се държат така, сякаш Клей Фултън е затънал до уши в тази работа, а аз съм единственият човек в града, който не е разбрал. Също не е добре.
Ново преглъщане.
— Така че да те питам направо — какво става?
Дентън не отговори веднага. Втренчи се за дълго в Карп, вдигна един жълт молив от бюрото си, задържа го с две ръце, втренчи се и в него, сякаш беше оракул, и се залюля бавно напред—назад в стола си.
Най-накрая проговори.
— Ами ако те помоля да ми повярваш за това?
— Ще ти повярвам. Ако съм си мислил, че не мога да ти вярвам, щях да се преместя в Рамапо, Ню Джърси, и да водя дела за разводи и недвижимо имущество. Но това не е важно. Нещо се задвижва, извън офиса на Блум. Може да е типичната вятър и мъгла, но аз се съмнявам. Момчетата в онази зала — Рийди, човекът на Фейн, те не се появяват на закрито съвещание освен ако не проявяват сериозен интерес към случая. Те може да се качат на трибуната, да прережат лентата за някоя глупост, но щом се появят лично в едно затворено помещение, значи нещо става. Ако ми кажеш, че контролираш нещата от тази страна — добре. Но някак си се съмнявам в това. Аз съм замесен, независимо дали това ми харесва, и ако не ти помагам, поне съществува възможност да пропусна нещо важно или действително да прецакам нещо.