— Добре, значи искате да използвате прокурорската канцелария за малко юридическа практика, преди да напуснете и да забогатеете — подхвърли Карп.
— Не съм казал това!
— Да, нo то не е необичайно. Тук нямаме много кариеристи. Всъщност сега пазарът се владее от купувачите. Повечето бюра биха наели всекиго, стига да не е малоумен. — Той погледна отново към автобиографията на Шик. — Добри оценки. Юридически доклад в Нюйоркския университет. Много впечатляващо. Вие сте приятел на Тони Харис, нали?
— Да, израснахме заедно. Той е малко по-голям от мен, по-скоро е приятел на брат ми, но бяхме в една и съща махала.
— Той ви препоръчва. Казва, че можете да направите удар.
— Извинете…?
— Удар. Като в бейзбола. Играл ли сте в университетския отбор?
Шик кимна объркан.
— Имам дупка на трета база и мога да ви използвам. Изглеждате озадачен. Ето я сделката. Ние имаме отбор, Булите, в градската лига. Играем с юридически фирми, с момчетата от здравеопазването, с ченгетата; голяма работа. Когато мистър Геръхи беше окръжен прокурор, той идваше на всеки мач. Опитваме се да поддържаме традицията и печелим много, повече, отколкото в съда. Какво мислите за това?
— Наемате юристи заради това, че играят топка?
— Разбира се. Ако е възможно. Това е спортна страна, Шик. Ако имаме човек в инвалидна количка, бих очаквал от него да иска да дойде и да ни аплодира. Имам нужда от състезатели, агресивни, които да се връщат и да играят дори ако ги бият всеки ден. Което, между другото, не е нещо необичайно. Схващаш ли картината?
— Да. Звучи ми добре.
— Добре. Нека ти кажа нещо за работата. Бюрото на криминалния съд бе създадено, за да се справя с дребните престъпления и все още това е по-голямата част от работата, но много от престъпленията, с които се стремим да се борим, технически са углавни престъпления. Когато е бил създаден Криминалният съд, едно време, ченгетата имали време за много от дребните глупости. Сега нямат, освен ако човекът не е изключително досаден. Духането срещу пари по колите нощем е едно; но ако го направиш на ледената пързалка в Рокфелер център посред бял ден, ще те приберат. Значи повечето неща, с които се занимаваме, са ежедневна дребна престъпност: задигнати чантички, проституция, джебчийство, кражби, нападения, някои сексуални престъпления, шофиране в пияно състояние. Цялата картинка в Града на забавленията. Бюрото по углавните престъпления се е заело с едрата престъпност — въоръжените грабежи, палежите, банкови обири, отвличания. Около деветдесет и осем процента от нашата работа е да поддържаме огъня в системата. В окръг Ню Йорк всяка година се повдигат около сто и тридесет хиляди обвинения в углавни престъпления и по-дребни нарушения. Само едно от сто обвинения в углавни престъпления в Ню Йорк действително стига до процес и средно са нужни около петнайсет явявания в съда от един или друг вид, за да се изчисти едно единствено дело. Е, какво да правим?
Шик разбра, че това не е реторичен въпрос и че Карп очаква отговор. Той се окашля.
— Не знам… предполагам, че делата ни подкрепят.
— Разбира се, но само до известна степен. Скоростните отсъждания на процесите означават, че ние трябва да прокарваме делата си с определено темпо, иначе някои хора ще останат на свобода, а никога не се знае кои точно. Никога не е онзи, който е сритал хазяина си по задника, винаги е някой идиот, убил шестима души. Голям скандал. Не, ние се пазарим със защитата. Адвокатът му урежда по-леко обвинение. Кражбата с взлом минава за незаконно влизане в чужда собственост, опитът за убийство минава за обикновено нападение и така нататък. Идиотът остава в затвора за два месеца и излиза с излежана присъда. Делото е закрито. Гадно, но какво можеш да направиш?
Карп спря и фиксира Шик със свиреп поглед.
— Но съществуват правилен и неправилен начин за водене на играта. Първото правило е да запазиш самоуважението си. Трябва да използваш възможността да се води процес, така че ако защитата държи на някаква оскърбителна сделка, можеш да се изплюеш в очите им и да идеш на процес. Което означава, че трябва да подготвиш делата така, сякаш наистина ще ги защитаваш, и после да не се боиш, че ще се наложи да ходиш в съда ако трябва. И второто правило е: никой не се измъква с убийство.
— Убийство? Но вие казахте, че… хм…
— Да, дребни престъпления. Е, оказва се, че се занимаваме доста и с убийства. И с изнасилвания с особена жестокост. И то не с най-лесните. Причината за това съм аз.
Карп улови учудения поглед и вдигна ръка.
— Дълга история — продължи той, — която някой ще ти разкаже, ако се интересуваш. Главното тук е, че ние двамата със сегашния ни окръжен прокурор, мистър Блум, не сме на едно мнение за това как трябва да се управлява службата. Да не навлизам в подробности, но мистър Блум, най-общо, не обича процесите. Самият той не е процесуален адвокат и не разбира как действат процесуалните адвокати. Той разбира само от комисии и сделки. Иска машината да върви гладко — това е основното. Така че ние довличаме тези идиоти в сградата, размахваме ръце, прекарваме ги през съдебната зала и ги пускаме. Процесът за убийство е като прът в колелата. Много време, много усилия, много публичност и… можеш да изгубиш. Лоша реклама, повдигат се въпроси за компетентността, хората започват да се сещат, че работата на прокурорската канцелария е да осъжда, така че какви ги прецаква Блум? Невъзможно! Много по-добре е да избегнеш всичко това и да пледираш срещу проклетия убиец за неумишлено убийство. Една година зад решетките и още едно дело е закрито.