Лицето на Фултън грейна с внезапна усмивка.
— Хей, обиждам се! Да не би да намекваш, че не съм ти се обадил просто за да се видим? Но щом питаш — да. Просто си отваряй очите за всичко, което пасва на модела. Аз може да пропусна нещо. И освен това искам само един прокурор за всичките шест случая: някой добър. И ако шефът на полицията случайно ти се обади, можеш да вмъкнеш една добра дума.
— Няма проблем, Клей — усмихна се Карп, макар и двамата да знаеха, че си беше голям проблем да жонглираш така с делата.
Но Клей Фултън бе един от шепата хора, на които Карп помагаше безрезервно и сега нямаше да скъпи усилията си, макар да беше убеден, че Фултън преследва сенки. Карп не обичаше да играе по нюх. Обичаше доказателства в найлонови торбички и показания под клетва. Обичаше свидетелите.
Дали имаше някаква тайна конспирация за избиване на наркодилъри? Може би, но мисълта за това не помагаше на Карп. На определено ниво, както той добре знаеше, му беше твърде лесно да си въобрази, че целият град е замесен в една конспирация. Карп отдавна бе установил склонността си към параноя, познаваше я добре, тя бе захранвана ежедневно от враждебността на началниците му и вирееше чудесно в околната среда на системата за криминално правосъдие, която сама по себе си представляваше една огромна лъжа. Той съчувстваше на детектива, на приятеля си, но не беше склонен да го окуражава и да му вдъхва излишен ентусиазъм.
След като свършиха работа, те побъбриха още малко, после Фултън си погледна часовника и стана. Двамата мъже си стиснаха ръцете сърдечно.
— Внимавай, човече — предупреди го Карп.
— Пази си задника, нали знаеш? — отговори Клей Фултън.
Фултън се върна в офиса си, офисът на отдел Убийства в Зона 5, който действаше в района на Двадесет и осми участък на Сто тридесет и пета улица до Ленъкс авеню и отговаряше за убийствата, ставащи в североизточната част на остров Манхатън, територия, която включваше по-голямата част от Харлем. Фултън ръководеше отдела. Рядко оставаше без работа.
В полицейското помещение го чакаха трима детективи. Те бяха най-добрите му хора, по-добри от всеки екип в града. Бяха прочути още когато пое отдела и до голяма степен той не им се бъркаше в работата. На улицата бяха известни, по неясни причини, като Триото Кинг Коул.
Фултън кацна на бюрото и погледна изпитателно към най-старшия от тримата, строен, силен мъж към петдесетте, с кожа в цвета на черно кафе, жълтеникави очи и подстригана къдрава коса, започнала да побелява по слепоочията.
— Какво имаме, Арт?
Мъжът, детектив сержант Арт Дъгман, извади тетрадка от джоба на сакото си и сложи чифт евтини очила за четене на носа си. Когато заговори, се чу сух, но енергичен глас, с акцент от предвоенния Харлем.
— Слязох долу с Мак веднага щом се чухме с доносника. Първият полицай още беше там. Появиха се двама детективи от Двайсет и три; казах им, че това е наша работа, заповед от центъра. Те се изплюха.
Той се втренчи във Фултън над очилата си.
— Делото е наше, прав ли съм?
Фултън кимна и му направи знак да продължи.
— Добре. Човекът беше застрелян в лицето от упор с двайсет и два калибров револвер докато седял на задната седалка на колата си. Стрелецът вероятно е бил на предната седалка, когато го е направил. Първоначалният доклад от медицинската експертиза сочи, че когато го огледахме е бил мъртъв от четири-пет часа, което означава, че престъплението е станало около полунощ онзи ден. Провериха колата за отпечатъци; нищо освен отпечатъците на самия Клари отзад. Отпред беше почистено. Пистолетът също е почистен. Едно ченге го намерило на седалката. Малък боклук. Сега го проверяват в лабораторията. Шофьорската врата беше оставена отворена. Това привлякло патрулните ченгета към сцената — светлината в купето.
— Изглежда, че стрелецът е избягал бързо — заключи Фултън. — Нещо трябва да го е уплашило. Ченгетата видели ли са нещо?
— Нищичко. Никой нищо не е видял. На другата сутрин разпитахме…
— Никой не е чул изстрелите?
— Не. Но аз не мисля, че са го пречукали там.
— Не каза ли, че е бил застрелян в колата?
— Да, да, в колата, но не на това място — под магистралата.
— Откъде знаеш?
— Кръвта. От лицето му — беше потекла назад по главата му, както когато вали срещу страничните прозорци на колата и от скоростта водата се стича назад. Зад него имаше цяла камара съсирена кръв. Застреляли са го някъде другаде, закарали са го там и са го захвърлили. Взели са му всичко — портфейл, бижута. Да прилича на обир. Хитри шибаняци.
Фултън захапа мустака си с долните зъби.
— Да, но този път не са били чак толкова хитри. Ами жилището му?