— Онзи е освободен — изстена Мерлийн, нахлувайки в офиса на Карп.
— Кой, миличко? — попита разтревожено Карп. Лицето на Мерлийн беше бяло като платно, а здравото й око подскачаше диво.
— Мейснър. Шибаният съдия го пусна за двайсет и пет бона и ме накара да предам протоколите си от голямото жури.
— Какво?
— Да. Според мистър Иск доказателствата, представени на голямото жури, имайки предвид пет изнасилвания с чорапогащник, били тенденциозни и неуместни.
— И съдията се съгласи? Какъв беше той, малоумен? — попита Карп без капчица ирония.
Мерлийн поклати глава.
— Не, щеше да го забележиш. Беше Нолън, за Бога! О, и внезапно се оказа загрижен да не допусне обратима грешка. Да, сега можеш да зяпнеш от изненада — съдия Нолън, чиито действия са били връщани обратно толкова пъти, че скоростният лост му стърчи от задника. Ето ти го копелето, което никога в живота си не е пускало обвинен за убийство, и ще си помислиш, нали, че когато най-после получава възможност да покаже, че не е само черен, той… Какво има?
Карп хапеше горната си устна и се взираше замислено в пода.
— Нолън — промълви той. — Не му е за пръв път. Той пусна и Текумзе Бут.
Мерлийн сбърчи объркано челото си.
— За какво говориш? Какво общо има Мейснър с тези наркоубийства?
— Нищо, не мисля, че има — отговори Карп. — Освен почитаемия Нолън. Напълно съм сигурен, че някой му каза да пусне Бут. Пускането на Мейснър може да е било една малка любезност.
— Но защо? В такова дело? Заради това не може да изглежда по-добър.
— Съдиите не трябва да изглеждат добри — отбеляза Карп. — Освен това той само защитава нашите безценни граждански свободи. Ние трябва да изглеждаме добри. Блум го прави и аз го правя, ако приемем…
— Ако приемем какво?
— Ако приемем, че скоро ще се кандидатирам за окръжен прокурор. Мейснър е горещо публично дело. Може би някой ми намеква нещо. Сякаш иска да ми каже: долу ръцете от Нолън.
— Не знаех, че си се нахвърлил върху Нолън — тросна се Мерлийн и гневът й се прехвърли, както често ставаше, от текущия проблем към личността на сладкия й любовник.
— Трябва да разбера кой уреди нещата за Бут — поясни Карп. — Помолих Ви Ти да погледне във финансите на Нолън, да провери дали има връзка с конгресмена Фейн или с някой като него. Това беше то. Сигурно се е разчуло.
— Да, добре, ако това е станало, то изглежда е прецакало царски моето дело. Боже! Какво, по дяволите, ще кажа на жените?
— Кажи им, че и нас понякога ни изиграват, но че все още не сме вън от играта. Ще свършиш страхотна работа като отговориш на предложенията на Поланър, а междувременно нещата може да се обърнат напълно наопаки. А аз ще проверя какво става с моите нови приятели по високите етажи.
— Добре — съгласи се сърдито Мерлийн, — но всеки, който се опита да се ебава с мен за това, си е направо мъртъв.
През осемдесетте Дик Менинг имаше малък, но елегантен апартамент на Уест Енд авеню. Беше го декорирал по мъжката мода, пълен с вещи, рекламирани в списание Плейбой: мебелите бяха покрити със светла или тъмна кожа, лампите от тънък черен метал, маси от стъкло и позлатена стомана. По стените имаше африкански маски и няколко цветни първобитни рисунки, които бе взел много евтино по време на ваканцията си в Хаити и чиито цени сега, както беше чул, бяха скочили много. Стереоуредбата и телевизорът му бяха големи и скъпи, с огромни сплескани говорители, достигащи почти до тавана. Едната стена бе покрита с напръскани със златни точици огледални квадрати; цялата друга стена представляваше прозорец с изглед към авенюто отдолу.
Менинг седеше в голямото кожено кресло. Фултън се беше отпуснал върху хаитянския памучен диван срещу него, а Амалфи се беше настанил в сгъваем стол от хром и кожа, облегнат в другата стена. Фултън идваше тук за пръв път и той сметна това за добър знак, единственият добър знак в период на напрегнато разочарование. Бяха минали шест седмици откак той пусна записа с Текумзе на Менинг и Амалфи, седмици без никакво действие. Всички оцелели наркодилъри бяха живи и здрави. Фултън нямаше друга игра освен да затъва все по-надълбоко в ролята си на лошо ченге. В резултат от това никое ченге не разговаряше с него освен когато бе изключително наложително. Дори Триото Кинг Коул го поглеждаше плахо и враждебно и изпълняваше нарежданията му с кисело покорство.
Менинг наля Хенеси и портокалов сок и подаде една чаша на Фултън. Амалфи приближи до масичката и взе своята.
— Изпий я, Фултън — покани го Менинг. — Струва ми се, че ще ти дойде добре.
— Психясал съм — отговори Фултън. — Дълго време, никакви действия.