Мерлийн не се изненада от това отсъждане. Полъп й го бе предал достатъчно ясно още когато прие първоначалния иск на Поланър. Не би се изненадала повече от смъртта на дълго боледувал роднина; но, като подобна очаквана смърт, въпреки всичко загубата я нарани дълбоко. По-голямата болка обаче бе свързана с мисълта за това какво щеше да прави сега: как щеше да се обади на жените и да им съобщи, че техният мъчител наистина се е измъкнал от лапите на закона.
Тя отложи това задължение за края на деня. Предпочиташе да им се обади вкъщи, а не в службата, малко деликатно съчувствие и всичко друго, което можеше да им предложи. И все пак беше ужасно. Крясъци. Плач. Обвинения в некомпетентност. Ругатни.
Капуто прие всичко хладно и спокойно, нещо, което бе по-смразяващо от всякакви писъци. Сега самата Капуто беше обвиняема — за нападение срещу Мейснър с утежняващи вината обстоятелства. На Мерлийн й хрумна, че тя може би възнамеряваше да си свърши работата докрай.
— Джоан, повярвай ми — опита се да я успокои тя. — Той няма да се измъкне. Все някак ще го хванем. Ще прегледаме доказателствата, ще размътим водата отново…
Самата Мерлийн почти не си вярваше, а Капуто бе напълно искрена в своето презрение.
— Разбира се, Мерлийн. Ще бъде страхотно. Обади ми се като стане. — И затвори.
Последваха пет минути на абсолютно пустота. Мерлийн се опита да измисли някаква причина, която да я накара да се надигне отново от стола си, и не успя. Щеше да остане там като мис Хевишъм на сватбата, докато паяците изплетат своите паяжини в косата й и докато дрехите й изгният. Не, всъщност тя щеше да се омъжи и да си има бебе, за предпочитане в този ред. Значи трябваше да се размърда. Започна да почуква с химикала по зъбите си в ритъма на Жълтата роза от Тексас, отброявайки секундите, които изтичаха на малкия часовник върху бюрото й.
Когато телефонът звънна, Мерлийн подскочи като подплашена жаба. Гласът беше приглушен и придружен с бъбрене и музика, сякаш човекът се обаждаше от монетен автомат в шумно заведение.
— Хей, какво правиш? попита той.
— Кой е? — ахна в недоумение тя.
— Кой си мислиш, че е?
Стомахът й се присви.
— Мейснър?
Смях.
— Може ли да говориш така — продължи гласът. — Нека да кажем, че съм приятел от съда. Да кажем, че просто съм един човек, който си седи в бара и оглежда лисичките.
— Ти, гадно малко лайно…
— Уха, звучиш като огорчен неудачник, Мерлийн. Трябва да се научиш да преглъщаш загубите като мъж. Приеми го, ти си декласирана, сладурче. Нямаше никакъв шанс да получиш обвинение с това скапано дело. И знаеш ли защо?
Мерлийн устоя на импулса да затръшне слушалката. Нещо в неприкритото му злорадство я накара да продължи да го слуша. Беше го чувала достатъчно често, от престъпници, които искаха повече да я впечатлят с ума си, отколкото да си отърват кожите. Този начин на мислене бе най-добрият приятел на прокурора.
— Не, защо? — попита спокойно тя.
— О, тя се интересува… Мисли си, че той може би ще направи някакво признание в своя вреда. Никакъв шибан шанс, кукло! Няма да го направя и дори да запишеш това, няма начин да идентифицираш гласа ми в този шум. Прав ли съм?
— Предполагам — отговори Мерлийн. — Изглежда си помислил за всичко.
— Да, така е. Значи искаш да разбереш защо загуби? Ще ти кажа. Такава е системата. Тя е създадена, за да хваща задници. Хей, тя се управлява от задници. Знаеш, че е вярно. Участниците в играта никога не ги хващат. Ти си мислиш, че можеш да пипнеш момчетата, които гребат милиони — дрога, курви, акции, недвижими имоти, договори? Няма начин. Значи, ако някой иска просто, да кажем, да прецени системата, той може да направи на някоя катеричка каквото си поиска и системата не може да го докосне. Трябват само четиридесет минути истинско мислене от човек със сериозен мозък.
— Но все пак ние те хванахме — припомни му тя.
— Малък недостатък в плана. Ще бъде коригиран, не се бой. И не си прави труда да го проумееш, смотана путко! Това е прекалено сложно за твоя хилав манталитет. Предлагам ти да се ограничиш с дребните негърски крадци — те са точно на твоето ниво.
Той затвори. Мерлийн запали цигара и започна да наблюдава как димът се издига нагоре като тирбушон. След малко ръката й престана да трепери и димът се издигна направо в затвореното пространство на малкия офис. Нещо се беше случило по време на разговора; нещо в съзнанието й се бе променило, макар че не можеше да каже какво точно. Забележително, тя се чувстваше по-добре, дори по-енергична. Сега поражението я нараняваше по-малко, защото бе разбрала, че то е само временно. Някъде дълбоко в себе си той беше уязвим или тя можеше да го уязви. Той не беше чак толкова умен, за колкото се мислеше; ако беше, нямаше да й се обади. Най-накрая тя щеше да го хване, някак си и то по начин, който никоя грешка не би могла да обърне. Тя си взе чантата и излезе да търси Карп.