Дъгман погледна към другия край на стаята, към едрия бял мъж с кафяво силоново сако, сив работен панталон и синя карирана риза. Мъжът беше към трийсетте, със сипаничаво лице и стилна брадичка. Тъмните му очи бяха твърде събрани едно до друго, но устата му бе широка и шеговита. Мръснорусата му коса беше пусната да расте до ограничението според полицейския правилник; картинката говореше за селяндур, работяга, профсъюзен активист, никаква светлинка в тунела. Това бе образът, който той си създаваше. Името му бе Лени Маус и повече от десет години беше детектив трета степен.
Маус се бе облегнал назад в стола си, подпрян в издрасканата зеленина на стените на полицейското управление, и бе вдигнал крака върху бюрото си. Носеше от онези тежки жълтеникави кожени обувки, каквито носят строителните работници. Той извади от устата си кибритената клечка, която смучеше упорито до този момент, и се консултира с бележника си.
— Ние се озовахме на мястото в пет и десет сутринта. Цял тон кока, малко хероин, хапчета. Може ли да е бил наркодилър? Човекът е имал пистолет, достатъчно време, а не ги е прибрал. Чаша на масата в дневната, пресни отпечатъци, не са на Клари. Проверяваме ги. В спалнята открихме следи от скорошна сексуална веселба. Клари очевидно е забърсал последното си дупе преди да го пречукат. По чаршафите имаше косми, женски, бяха от боядисана коса, срамни косми също, небоядисани, кафяви. Слага си пурпурно червило, ако приемем, че кърпичката в кошчето е нейна. Това за нея, само че на дамата от предния апартамент й се струва, че видяла двама мъже да влизат в голяма черна кола, паркирана пред сградата малко след дванайсет.
Фултън прие доклада с кимане и обобщи:
— Добре, момичето си е тръгнало, после Клари е тръгнал с някой, който го е закарал някъде, застрелял го е и е закарал колата с тялото под магистралата, после е изчезнал пеш.
Той стана и започна да крачи нервно пред тримата мъже.
— Това изглежда добре. За пръв път имаме нещичко за тези убийства. Трябва да открием това момиче.
Маус се окашля.
— Лу, бих искал доброволно да отида до всяка червенокоска в града и да я попитам каква е на цвят отдолу. Ще трябва да проверя лично, разбира се.
Фултън го изгледа сърдито. Четвъртият мъж в стаята, който досега мълчеше, се обади с толкова дълбок и боботещ глас, сякаш се чу шум от тежки машини.
— Клари харесва младичките.
Всички се обърнаха към него. Детектив трета степен Мак Джефърс беше много черен и изключително огромен мъж, всъщност толкова огромен, доколкото все пак можеше да остане в Нюйоркската полиция. Беше висок малко под ограничението от шест фута и седем инча и тежеше повече от двеста и пет фунта. Той бе най-младият от триото, още нямаше трийсет и бе станал детектив с рекордна скорост, защото, както говореха, им свършил синият плат. Беше мълчалив, търпелив и като много едри мъже — дружелюбен и спокоен.
— Той си взема момичета от Сло Мо — продължи Джефърс. — Знаеш ли Сло Мо, Арт?
— Да, сводник долу в Заровете. Събира дечицата от Порт Ауторити. Добре, ще проверим.
— Добре, това е някакво начало — обади се Фултън. — Сега за другите удари срещу наркодилърите, поемаме ги всичките.
Пъшкане отвсякъде. Дъгман изруга:
— Лу, какво, по дяволите! Нямаме ли си достатъчно убийства в Харлем? Или искаш да ни довлечеш стари прецакани случаи от целия град?
Фултън погледна сериозно.
— Можем, момчета! Това е нещо истинско, голямо и искам пълен контрол над всичко. Искам да изстискате всички тези папки, докато от тях потече сок. Тук има модел и вие ще го откриете. Това е всичко!
Той се обърна и влезе в личния си офис, затръшвайки вратата зад себе си.
Тримата детективи се спогледаха, върху лицата им бяха изписани смесени чувства — недоверие, раздразнение, примирение — стандартните полицейски изражения. Но се забелязваше и началото на нещо друго, на някакъв интерес, първата едва доловима миризма на плячката във въздуха.
Триото Кинг Коул също мразеше загадките.
3.
— И какво направи той тогава? — попита Мерлийн Чампи, опитвайки се да скрие умората в гласа си, докато придвижваше още един свидетелски разпит за изнасилване. Тази жертва — тя погледна към името — Пола Розенфелд — бе накарана да замълчи, рецитирайки фактите от скорошното изнасилване сякаш четеше от периодичната таблица. Приемаш ги такива; приемаш ги и разтреперани, хленчещи, приемаш и ругаещите. Точно такива идваха.
Мерлийн подозираше, че мнозинството от изнасилените в Ню Йорк бяха от напълно друга категория — онези, които не показваха нищо, които изтриваха всичко от паметта си, не споделяха, отричаха, че изобщо се е случило, вземаха си по една дълга вана и се опитваха да се справят с живота.