Дъгман стана и започна, с професорски тон, доста далечен от обичайните му цинични ругатни, да очертава случая със серийните убийства. Случаят бе напълно фиктивен, адаптиран от някакъв филм, който Маус бе гледал наскоро по телевизията, и весело украсен от детективите в Двайсет и осмо.
Когато той свърши, Карп взе думата.
— Вижте, Алън, момчета, това ще ни отнеме поне час — защо не обядваме? Можем да поръчаме сандвичи и питиета от онзи прекрасен деликатесен магазин на Амстердам, аз черпя.
Общо съгласие. Карп записа поръчките на лист: пастърма с ръжен хляб, осолено месо, кока коли, бири. Детективите се престориха на заети, постоянно прелистваха, трупаха и подреждаха купища папки. Лени Маус включи малък касетофон, изкашля се в микрофона и извика: Проба, проба, после изпя два реда от Тя е толкова хубава с добър фалцет. Смях. Той захвърли микрофона, но не изключи касетофона.
Карп се извини и предложи листа с поръчките на Мейснър.
— Имаш ли нещо против да ги поръчаш, Алън? Ще ни спести време. Номерът е на стената до онзи телефон.
Мейснър с радост се съгласи да помогне. Седна на ръба на бюрото и набра номера, изписан с молив на стената. Обади се мъжки глас:
— Ало. — Гласът му се стори смътно познат отнякъде.
— Деликатесният на Амстердам ли е?
Гласът отговори:
— Ало, мога ли да ви помогна?
Мейснър затръшна яростно телефона. Детективите и Карп го погледнаха кротко. Лицето му почервеня като домат.
— Какво не е наред, Алън? — попита Карп.
— Ти, шибан кучи син! — изрева Мейснър. — Опита се да ме изиграеш.
— Съжалявам — вдигна рамене Карп. — Какво става, нямат ли пастърма?
— Това не беше деликатесния, лъжливо копеле! Той беше на телефона, гаджето. Натопи ме, шибаняк такъв!
— Гаджето? Какво гадже, Алън? — попита Карп.
— Адски добре знаеш какво гадже! — изкрещя Мейснър.
Сега той стоеше на по-малко от фут от Карп и ситни пръски пяна полетяха върху сакото на Карп. Карп ги избърса с кърпичката си.
— Да, аз знам какво гадже, Алън, но се чудя ти откъде знаеш. Позна ли гласа по телефона? Онзи, който се обади точно преди да убиеш Елън Уегнър?
Мейснър издаде приглушен вик и скочи към гърлото на Карп. Карп размаха ръце, а след миг Джефърс, движейки се твърде бързо за масивното си туловище, стисна Мейснър в задушаваща хватка, а краката му се разлюляха на шест инча от пода.
Мейснър се съпротивляваше диво, риташе всичко, което успяваше да достигне, като разярено четиригодишно момченце. Джефърс изпъшка, когато една пета улучи пищяла му; стегна хватката си. Дъгман се намеси, а Карп видя, че държи кожена палка.
— Не, не го наранявай — извика Карп.
Дъгман се намръщи, но остави палката и извади белезниците. Работейки заедно, трите ченгета най-накрая успяха да закопчеят Мейснър и да го притиснат на един стол.
— Доста е бесен — отбеляза Джефърс, приглаждайки измачкания си костюм. — Изнасилването на всички тези жени трябва да го е тренирало добре.
Мейснър се втренчи в Карп, а лицето му бе пламнало от напъване и изкривено от безсилна ярост.
— Не можеш да направиш това — изкрещя той. — Това е клопка.
— Не е, Алън — поправи го спокойно Карп. — Това се нарича спонтанна проява на чувството за вина. Трябва пак да прегледаш юридическите си книжки. Арт?
Дъгман арестува официално Мейснър за убийството и му прочете правата. Мейснър не сваляше очи от лицето на Карп; силата на тази мълчалива омраза най-накрая накара Карп да се почувства неудобно, той обърна и видя, че Мерлийн влиза тичешком. Мерлийн погледна към Мейснър, махна весело и извика:
— Здрасти, умнико! Хванах те!
Този път Мейснър започна да крещи отвратителни мръсотии и заплахи. Не престана докато двама униформени не го замъкнаха долу до килиите на управлението.
— Боже, колко е разстроен — възкликна Мерлийн. — А по телефона приличаше на толкова спокоен, хитър тип. И интелигентен. Е, юнако, наистина ли го хванахме?
— Да, имам добро предчувствие за това — отговори Карп. — Сега имаме солидно дело за признаване на вината. Той просто реагира спонтанно, което ще бъде очевидно от записа. Наистина ще бъде трудно на когото и да е да го защитава срещу това, ще издържи и юридически. Ако му бях адвокат, щях да го посъветвам да направи пълни самопризнания.
— Които ние няма да приемем — настоя Мерлийн.
— Ъ-хъ. Ще настояваме за най-високата присъда. Ти спечели. Кого ще призовеш?
— Джоан Капуто — отговори Мерлийн. — И другите. Имат право да му се посмеят.
Докато Мерлийн се обаждаше, Карп откри Арт Дъгман в малкия му офис. Спретнато, това бе първото му впечатление, и напомнящо за една отминала епоха. Награди по стената, снимки на отбори от професионалната футболна лига, снимки на млади чернокожи полицаи от петдесетте, строги и сурови. Гордостта върху стената на славата се падаше на изложените в рамка четири деформирани куршума: прегледно напечатаните легенди под тях излагаха обстоятелствата, при които те бяха, в различни случаи, изстреляни в и измъкнати от тялото на Арт Дъгман.