А зреят и плодовете на
„Мадам Сан-Жен“, „Женитба“, „Съвест“. Но най-добрия отговор, най-добрата присъда над тая театрална политика дава публиката, която оставя салона на театъра празен дори и на първите представления — въпреки гастролите на Дуван-Торцов…
Но най-печалната глава от днешната печална история на Нар. театър е — Иван Вазов. Страхотната сянка на „мастития“ поет, на увенчания и богато наградения с „народни дарения“ „юбиляр“ лежи и до днес върху театъра, както и върху цялата българска литература.
Какво значи — какво още може да значи Иван Вазов?
Това е имал нещастието да ни разкрие новият „литературен лист“ „Развигор“ на Ал. Балабанов с едно писмо от Ивана Вазова, печатано в бр. 3.
Мъртвите говорят — внимание:
Многото нападки, които се сипят днес върху Нар. театър, „народният поет“ намира „несправедливи“; той „зима смело и открито защитата на охуления и опсувания Народен театър — това многозаслужило културно-национално учреждение“; той „има да направи само един укор на Народния театър: защо той ни дава и пиеси като «Мъртвешки танц», «Адам, Ева и Змията», «В ноктите на живота» и други подобни символически дивотии — извинете за изражението!“ — Народният поет задава страшни въпроси: „Кому са нужни те? Кой разбира тия мъгливи шаради? Какво възпитателно, облагородяюще влияние могат да упражнят те въз сърцето и душата на българина? Защо се изтезава вниманието на зрителите, които си дават парите за друга духовна храна, отговаряща на развитието им и на нашите нравствени нужди? Защо се трепат с тях и силите на артистите, които се мъчат като дяволи да предадат живот на безжизнени и нелепи творения, родени от болнави въображения?“ — „Нека си ги играят на запад! — се провиква «маститият поет» — нам не трябват. Нам е нужно нещо здраво, човешко, действително художествено. Поврага тия чужди пиеси!“ — „Това исках да кажа“ — завършва скромно „народният поет“.
Но „народният поет“ — каква ирония! — не подозира, че „народът“, че целият български народ, на който той се уповава… се смее на неговите авторитетни присъди над „болнавите въображения“ на Стриндберга и Хамсуна… А негли сам той чувствува на бялата си глава много гореш, „тоя Хамсунов психологически булгур — «В ноктите на живота…»“ и отчаяно вопие…
Но каква собствено е болката на Ивана Вазова? Какво е това „това“, което иска той „да каже“?
То не е само простият вик „поврага тия чужди пиеси!“ А нещо повече: театърът трябва да се съобразява с вкуса на широките народни маси, да крета след „вкуса“ на широките народни маси и на „голямото множество“, както се изразява Ив. Вазов. — Знайно е: това е изходната и единствената точка на Вазовата естетика, ако такава точка може да бъде естетика. Изкуството, театърът не трябва да стои по-високо от „голямото множество“, а — по-ниско от него. Така мисли Ив. Вазов. Какво от това? — Това — че така мислят и онези, които „управляват“ днес Нар. театър. Мнението и вкусът на Ив. Вазов — поетът на пет генерации преди нас! — владеят и управляват театъра (и литературата!) днес. Какво от това? Зрителите „си дават парите“ не за Стриндберг и Хамсун, а за „друга духовна храна, отговаряща на развитието им“. Всеки знае каква е тази „друга духовна храна“, за която зрителите „си дават парите“: оперетата — „Чардаш“, „Холандската женица“, „Разведената жена“ и т.н. Тази храна е „отговаряща на развитието им“. Следователно Ив. Вазов препоръчва като репертоар на Нар. театър „Чардаша“, „Холандската женица“, „Разведената жена“ и т.н. (Та нали и „Развигор“ дава vis-à-vis с Вазовото писмо и една бляскава защита на оперетата? — която „внася нови културни ценности в нашия живот“ — без която щеше да се чувствува „една празнота в духовния ни и културен живот“ — с която „ние удивляваме чужденците и показваме нашата духовна мощ“…) Не. Ив. Вазов може би не иска да защити оперетата. Тогава — цирка? Ако не цирка, то поне… българските пиеси; начело с „Борислав“, „Към пропаст“ и „Ивайло“! „Поврага чуждите пиеси“ — дайте ни балгарски! Моите — иска да каже маститият народен поет; те са за народа. А че това е интимната мисъл на Ив. Вазов, може да се разбере много лесно, като се вземе пред вид старият всеизвестен факт, че той отдавна практикува чрез антрефилета във вестниците (а по случай юбилея си — и чрез псевдонимни „поетически биографии“) саморекламата. И писмото в „Развигор“ е тоже една самореклама; или — реклама на Ев. Марс.