— Войник!
Раненият скочи на крак и отдаде чест.
— Аз, господин полковник!
— Знаеш ли, че този вагон не е за тебе?
— Тъй вярно, зная, господин полк…
— Тогава що щеш тука?
— Никъде нямаше място за мене, господин полковник!
— Той е ранен и едвам се влачи, а вагоните са претъпкани. Тук има място, нека остане — намеси се цивилният.
— Не е ваша работа! А ти ще очистиш вагона още на първата спирка. Веднага!
— Слушам, господин полковник!
И като затръшна вратата, полковникът закрачи към своето купе.
Щом влакът намали хода си, войникът задяна пак раницата, смъкна торбичките си и рече с горчива усмивка:
— Изгониха ме от рая. За тях ние не сме хора. Ако не изпълня заповедта му — поглеж, че ме изправил пред военен съд.
Цивилният се дигна да му помогне, докато се настани в празната спирачка на съседния вагон. Ръцете му трепереха от възмущение.
Когато влакът отново тръгна, полковникът се появи пак, да провери дали е изпълнена заповедта му. Тогава черноокият млад мъж се изправи срещу него и рече:
— Господин полковник, това, което направихте, е недостойно!
— Как? — извика полковникът.
— Повтарям: вашата постъпка е недостойна. Изхвърлихте един ранен български войник, когато целият вагон е почти празен.
— Знаете ли вие какво значи военен закон?
— Освен вашите военни закони има и други, човешки закони, които очевидно вие не познавате. Този нещастен куц войник е жертва на вашите безумия: наместо да засее нивата си или поне да остане, в болницата, докато зарасне раната му, той отново бърза за фронта, а вие не му позволявате да прекара няколко часа на топло и сухо. Изблъскахте го!
— Кой сте вие, господине, дето си позволявате да ми говорите с такъв език?
— Аз съм народен представител.
— Как се казвате?
— Казвам се Георги Димитров, от партията на тесните социалисти.
— Къде отивате?
— Не съм длъжен да ви докладвам.
— Вие сте тръгнал да бунтувате войниците. Но ще ви науча аз вас!
— Вие не можете да ме научите, защото нищо не знаете, но оня, когото изтласкахте, няма да ви забрави никога!
От околните купета подадоха главите си няколко души офицери. Полковникът се обърна изведнъж и зачервен като рак закрачи свирепо в коридора.
В този вагон, който пътуваше към Южния фронт през 1917 година, се срещнаха трима души. Единият — вдъхновител на ония, които според думите на Антон Страшимиров по-късно щяха да „колят своя народ тъй, както турчин не го е клал“, другият — орач и работник, баща на момчетата, които след четвърт век щяха да поемат с оръжие в ръка хайдушката пътека на Ботев и Левски в Балкана, а третият — един от най-големите мъже на нашата епоха, неустрашимият борец за правда и за комунизъм. През този дъждовен ден той отиваше на Южния фронт да разкаже на българските войници за първите светкавици на Великата руска октомврийска революция и който за току-що разказаното застъпничество беше осъден на три години затвор.
Навън валеше ноемврийски дъжд! Вагоните се блъскаха като стадо овце, насметени от зъл овчар.