Най-накрая машината се върна на мястото си. С лека боязън младият човек огледа площадката през илюминаторите, преди да слезе. Нямаше жива душа! Все пак очакваше някаква реакция! Естествено, никога не се бе постарал да разбере правата и задълженията си, но несъмнено последната му приумица би се сторила съмнителна на важните господа от Висшата администрация!
„Я стига! Въздухът е блудкав, животът е глупав, а утре е нов ден!“
Той слезе в салоните. Повечето от гостите си бяха отишли, а от агентите на безопасността нямаше и следа. Опита се да участвува за момент в разговорите, но бързо се отказа. Всички тези млади и хубави хора бяха старци всъщност! Цинични, разочаровани и в крайна сметка боязливи и безкрайно язвителни…
С крила, подрязани от две хиляди години официален реализъм и предпазливост.
"Неспособни да си представят, че например един глисер може да направи екваториална обиколка на Земята! Чувам ги просто: "Вие се шегувате, 700-01-0003-30042-ВУ! При една подобна авантюра ще ви се случат горе-долу 15 аварии при захранването, поне 32 повреди на видеофона, 0,99 радиоповреди, а това е вече много… Коефициентът ви на безопасност стремително се покачва!
„Не, наистина не мога да ги търпя тази вечер! Да вървим да спим!“
Той се оттегли в апартаментите си. Секретарят-робот му пожела почивка с вибролегло, тъй като го очаквали някои недовършени дела.
— Не. Имам нужда от дълъг сън… Лека нощ.
— Екселенц!
Когато роботът го събуди, той не можеше да каже колко е спал, но се чувствуваше отпочинал и с по-бистър ум.
— Да. Какво има?
— Викът ви настоятелно по видефона направо от кабинета на баща ви!
— О! Това е важно! Кажете им да почакат малко, идвам!
Той се облече набързо и се яви в апартаментите на баща си, почти празни в негово отсъствие. В момента, когато влизаше в кабинета, той се сепна, като видя двамата униформени от Службата за безопасност, застанали прави в ъгъла на антрето! Беше готов да ги попита какво търсят тук, но промени намерението си и се отправи към екрана. Нова изненада. Очакваше да види усмихнатото или ядосано бащино лице, ала пред него стоеше строгата физиономия на федералния съветник на правосъдието!
— Почитаеми господине! Аз не…
Човекът го прекъсна:
— Вие извършихте нарушение. Огромно! Наказанието е съответно…
— Мога ли да се защищавам?
— Нямам време за губене! Проучихме всички възможни подбуди. Всички! Нито една не ви оправдава! Един гражданин от по-низшите категории би могъл да си играе със Службата за безопасност и да му бъде простено по някакъв начин. Но не и вие! За един миг вие объркахте една организация, изцяло в служба на вашата класа — патрициите. Вие накърнихте защитата на властта! Хората видяха как пренебрегвате закони, създадени от равните ви. Вие, разбира се, не си давате сметка докъде може да стигне подобен, на пръв поглед незначителен инцидент, ако новината се разчуе — но ние си даваме сметка вместо вас! Ние ви съдихме за висше предателство. Като се съобразяваме с ранга ви, не ви осъждаме на трудов лагер… Пращаме ви в изгнание!
Младият човек остана с отворена уста, сякаш от строгостта на наказанието! Завинаги прогонен от градовете! Няма по-ужасна присъда за един патриций!
Съветникът продължи:
— Благоволете да последвате сега агентите от безопасността. Не се съпротивлявайте! Те имат заповед да ви унищожат при всеки опит, който би предизвикал скандал…
Екранът угасна. Единият агент се обади от вратата на кабинета:
— Екселенц… Бихте ли ни последвали?
Едва тогава той забеляза, че човекът носеше през рамо атомно оръжие. Вдигна рамене и се подчини на тъй любезната заповед.
След туй всичко стана много бързо. Един въртолет на Безопасността го понесе заедно с двамата му ангели-хранители в сградата на главната електронноизчислителна машина на купола. Там го отведоха в сектор „Самоличност“, където самият генерален директор на службата извърши екзекуцията: една перфокарта, няколко натиснати клавиша и край!
— Ето: 700-01-0003-S0042-ВУ не съществува вече. Той бе изтрит от паметта на машината. Най-късно след три дни това ще стане и във всички ЕИМ в системата… 700-01-0003-ВУ умря. В същност той никога не е съществувал, щом не сме запазили никаква следа от него! Можете да тръгвате, скитнико!
Един глисер го остави насред пустинята и веднага се върна. Не бе видял баща си.
Девойката пое дълбоко въздух с наслада. Хубав беше въздухът на простора, на свободата! След като стоя няколко минути неподвижна, тя потрепера. Леките й градски дрехи бяха недостатъчни в пустинята, а камо ли през нощта. Без да чака повече, Цила тръгна на път. Чакаха я четири или пет часа ход, докато стигне племето. Тръгна с широката равна стъпка на номадите.