Съсипана от тези три дни езда, пленничката едва стоеше на краката си. Легнала на земята, тя стоеше там немощна, а номадите се струпаха да я гледат.
— Трябваше да я слагате от време на време по корем, напреко на седлото! — каза Ло с усмивка.
А Марко добави:
— Сигурно кожа не й е останала на задника!
Не се подиграваше. Просто ездаческите мъки на младата жена я сближаваха с тях.
— Заведи я в моята каруца, ако искаш, Марко. Ще се погрижа за нея. Щом се почувствува добре, ще видим със Зорги какво ще я правим…
Хан се навъси.
— Животът е тежък и да храним още едно гърло…
Цила я успокои:
— Щом се оправи, ще я върнем! Мога да направя това за нея — един човек от ония в града направи много повече за мен! И после тя е тук по моя вина.
Увит в пелерината, той прекара нощта в шибан от вятъра скален заслон. Призори пи, яде и пое отново на път. След първите дни свикна и се окуражи. Не се страхуваше вече, че ще умре насред път. Единствената му тревога бе да не го нападне някоя глутница диви кучета.
Но малко по малко силите му намаляха и макар да беше пестил припасите си, една нощ той се оказа отново без храна. Тогава разбра, че ако в следващите часове не намери скитниците, нямаше да живее дълго.
Минаха още няколко дни и породеното от жаждата безумство завладя ума му. Някакъв животински рефлекс го караше все още да върви. После падна, вдигна се отново и пак падна с чувството, че е извървял километри между двете падания.
Още веднъж опита да се надигне, но се търкулна по гръб. Пустинята бясно се завъртя, хоризонтът се наклони и той загуби съзнание.
Племето остана на същото място още няколко дни — така бе решил Зорги. Всички знаеха, че това е абсурдната надежда Ксуан да се завърне. Една сутрин тежките коне разклатиха каруците. Стадото бавно потегли към зелените блата.
Отново на кон, безименната държеше Цила за ръка и се усмихваше. Тя бе открила толкова неща при номадите, че беше някак смутена и променена. Една нова добродетел узна тя: човешката топлота.
Целият комфорт на града не би й дал това задоволство, почерпено от присъствието на хора, които под грубостта си криеха голяма благосклонност. Щеше винаги да си спомня за тези жени и мъже, по-горди от патриции, които спяха сред добитъка си и ядяха малко, но умееха да се смеят. Никога нямаше да забрави горещите спорове вечер край огъня и тези диви и тъжни песни, в които се говореше за вятър, за жени, красиви като мустангите, за вечни приятелства и за свобода.
— Цила, когато дъщеря ми порасне, може би ще дойдем с вас. Ние ще ви научим на някои неща, а вие ще ни научите да живеем…
— С радост ще те приемем! Е, добре! Нищо не си забравила, надявам се? Трябва да вървиш на североизток. В торбата имаш компас… Като стигнеш близо до мястото, където те спряхме, ще напоиш и ще нахраниш коня за последен път и ще го пуснеш. Той сам ще ни намери.
Младата жена кимна утвърдително, махна за последен път за сбогом и се отдалечи от кервана.
Игал бе решил да я придружи. Изпитваше симпатия към младата жена и искаше да се увери, че всичко е наред.
Настигна племето едва в края на деня, когато всички се настаняваха на бивак за през нощта.
— Нещо лошо? — попита Цила.
— Не! Ще пристигне благополучно. Знаеш ли, мисля, че един ден тя ще се върне!
— Аз също — по-късно!
— А! Все пак, случи ми се нещо странно… Няколко часа, откак се бях разделил с жената и бях задрямал малко от равната стъпка на коня, когато изведнъж ми се стори, че виждам някакъв човек в пустинята. Вървеше пеш и беше странно облечен! Додето си потъркам очите, додето си взема бинокъла, той изчезна!
— Какво! И не отиде да видиш отблизо? — смая се Цила.
— Напротив, повъртях се малко наоколо, но нищо не намерих…
— Сънувал си. — подразни го тя.
— Може би трябваше да търся още? Но аз бързах да се прибера!
Любопитството й се събуди и Цила бързо реши:
— Сукама и аз имаме нужда от малко галоп… Цял ден след това стадо — ставам ленива. Ще ида там и аз да погледна.
— Право на североизток, на два часа оттук! — й викна Игал, докато тя се мяташе вече на Сукама.
Пристигнало на определеното място, момичето заописва с коня си все по-големи кръгове. И изведнъж, зад едно скалисто баирче, тя забеляза тялото. Човекът беше изтегнат по гръб със затворени очи. В това отслабнало от страдание и изнемога лице тя позна своя спасител от куполите. Сърцето му още биеше. Тя извади припряно една манерка. Повдигна с една ръка неподвижната глава и пъхна гърлото на манерката между стиснатите зъби. Още с първите капки от течността човекът се възвърна към живота и започна жадно да пие. Скоро той отвори очи, разкриви лице за усмивка и отново припадна. Тогава Цила стори онова, което никоя жена от куполите не би успяла. Вдигна на ръце мъжа и го понесе към високия кон. Намести го пред себе си и като го крепеше на седлото, опрян в гърдите й — със свободната ръка тя държеше юздите, — момичето се понесе обратно към лагера.