— Наложете шлемовете!
Надир и някои други побързаха да се подчинят, а другите гледаха с изхвръкнали от орбитите очи как тъмната вода ги поглъща. Трябваше да им помогнат и насила да поставят шлемовете на някои от тях. За секунди изпитаха непреодолим задушаващ страх, докато водата ги покриваше. Замахаха безпомощно с ръце, след туй камъните-сюнгери от Марс замениха дихателната система, филтрираща необходимия кислород, и дробовете заработиха отново, захранени по този необичаен начин.
Отвън един човек в същия черен костюм им правеше знаци да приближат. Изумени, че са още живи, те се подчиниха. Дълги тръби по земята и други, закрепени към широките постройки, които ги обграждаха, ярко осветяваха мястото.
Надир реши, че това е нещо като фабричен двор. Изведнъж, сякаш падаха от небето, цели гроздове червени сфери се спуснаха с въртене към тях. В продължение на минута или две те танцуваха някаква странна сарабанда — въртяха се, кръстосваха се и най-сетне спряха на едно място… Отсега нататък всеки новодошъл щеше да си има личен пазач, винаги на метър разстояние, без да може да се отдели някога от него!
Номадите стояха страхливо притиснати един до друг и поглеждаха уплашено наоколо.
Човекът им се усмихна и махна успокоително с ръка. Разви един кабел с безброй ръкохватки по него, взе ръката на Надир и я постави на една от тях, като подкани и другите да сторят същото. Когато всички скитници се наредиха в индийска нишка, хванати за корабното въже и с плаващите над главите им сфери, човекът ги повлече, самият той теглен от един хидродвигател…
В този странен впряг започна дългият оглед. Първо — заводът за обработка на планктон с чудовищните бъчви, с филтрите и шлюзните врати, командувани от мъже и жени, които следяха нивото на кафеникавото пюре в огромния прозрачен котел в дъното. Там с помощта на ръчки и бутони работници задвижваха палети в котела. Разпределяха планктона, като го отпращаха към различни канали, а отпадъците отделяха за преработка. После минаха през залите за стабилизиране и сушене.
Посетиха и развъдниците, където рибата бе подредена по големина и вид. Имаше финта, херинга, сардини, трицона, сепия и малки калмари, преминаващи от едно отделение в друго, според сезона и времето за мръстене…
На друго място пък бяха кланиците за едри животни от стадата. Сетне водачът ги заведе в парниците. Там сееха, присаждаха. Някои растения, израснали грамадни поради непрестанния подбор, с тъй бързо ускорение и растеж, че се забелязваха с просто око — изискваха непрекъснато кастрене и внимателно наблюдение, заемаха специално отделени за тях огромни зали.
Колоната смаяни номади гледаше всичко това с мрачен поглед. Освен Надир само най-младите гледаха странното представление с известно любопитство. На повечето от тях трансплантацията в този воден свят действуваше като кошмар. Бяха вцепенени. Водачът им явно реши, че този пръв контакт е достатъчен, защото обърна гръб на лагера и ги повлече към селцето за отдих на подводните работници. Широки празни пространства разделяха вместо улици групите жилища, построени върху пилоти. Бяха изградени от отделни модули, наредени като керемиди едни в други, в една безкрайно променлива архитектура. През целия път червените сфери ги следваха стъпка по стъпка. Надир ги бе разпознал веднага. Но защо той забелязваше всяка подробност, а другарите му не реагираха? Живи мъртъвци! Младият човек си спомни дългата агония в пустинята. Макар и затворник, превърнат в амфибия, той беше жив! Само да намери Цила, после щеше да види…
Потънал в мислите си, Надир изведнъж забеляза, че се движи между пилотите. Водачът пред него забави, после спря хидродвигателя и с един тласък го гарира в някаква ниша. Той стана, влачейки човешкия грозд, и Надир изведнъж изплува след него в една стая, пълна с народ. Човекът го поведе към стълбата — вече се протягаха ръце, хващаха го, сваляха му шлема… Някакъв глас го посъветва:
— Дишай полека, не говори… След няколко секунди всичко ще е наред!