— Има поща за организацията… Два чипа като че ли и важно съобщение. Трябва да ги отнесеш в скривалището при червените рифове и да вземеш отговора.
Прах се вдигна от масата и извади от една ниша непромокаема торбичка. Подаде я на Пит с думите:
— Ето! Няма да се претовариш, но внимавай да не я загубиш!
Пит поглади леко Рама отстрани. Рама беше водачът на стадото. Между него и Пит съществуваше истинско приятелство. От обич Рама се подчиняваше сто пъти повече, отколкото би го правил по принуда. Благодарение на това разбирателство човекът-риба бе гледал морето и бе видял огромни полегнали от лек полъх ливади, плодородни хребети, пълни с дивеч гори — охолен свят с разнообразен пейзаж и разкошни цветове.
Пит се отдели от любимото си животно и погледа как преминава стадото. Сега делфините плуваха спокойно в очакване на мига, в който, обзет от прищявка, Рама ще ги отведе там горе, да полудуват с вълните.
След един час афалите навлязоха в една гърловина между две рифови вериги. Това място гъмжеше от риба — любима храна за афалите. Животните се спряха и заровиха муцуни в растителността.
„Ето го най-после червения риф!“
Като остави яла си в една пясъчна долчинка, Пит взе торбичката и заплува към тъмната паст на една пещера.
Няколко минути по-късно той се върна с празни ръце и направи ужасна муцуна на робота си.
Останалата част от пътя до хижата измина без затруднения. Стадото бе затворено в заслона, а Рама лудо се преметна няколко пъти и влезе с Пит в шлюза.
Пастирът вечеря набързо, като подаваше малки лакомства на другаря си. Тук, както и в лагера, дневният и нощният ритъм, съобразени с различната продължителност на деня според сезона, наподобяваше прекрасно земните условия с изкуствено осветление, което се усилваше и намаляваше. Нощем запалваха лампи.
Денят беше дълъг, Рама задрямваше… Пит загаси лампата, после, пренебрегвайки леглото, заспа с ръка във водата, върху главата на афалата.
Двама мъже стояха в широката стая със стени-екрани и контролни табла, наведени над маса с разгърната карта на подводния свят. Единият беше много стар, с искрящи от лукавство очи и потънало в широка бяла брада лице. Другият, на около четиридесетина години, висок, имаше дълги кестеняви коси, които падаха на вълни по раменете му. Старият мъж питаше:
— Как е положението с експлоатацията на морските полета?
— Ето, професоре! Сега разполагам с тридесетина екипа роботи, които кръстосват равнините на дълбочина между две и четири хиляди метра… Използвам ги най-вече за засичане на гигантски калмари, които повече отговарят на нуждите ни сега. Те контролират стотина екземпляра. Не убиваме нито един, додето младите не станат достатъчно силни, за да могат да съществуват сами.
— Чудесно, но следващата партида роботи пратете в големите падини. Там има сума интересни неща!
— Имам още една добра новина за вас, професоре — епидемията, която съсипваше стадата костенурки, е окончателно пресечена!
— Много добре! Ето кое ще достави удоволствие на Съвета! А нещо ново за акулите?
— Не, за съжаление! Дресирахме няколко групи косатки за лов, но пастирите протестират. Те смятат, че в обучението на косатките трябва да се набляга на пазането на кашалоти, финвали, гърбати китове и други бозайници…
— Аз лично съм на тяхното мнение и настоявам да повярвате, че за момента приетото в лагерите разрешение си остава най-доброто: ловни екипи от хора. Но в същност това няма никакво значение! Сега разполагаме с истински комплекс за обработка на информацията, монополни обединения за квалифицирани програмисти… Ако можехме да открием рядката птица, способна да координира и централизира всичко това, бихме могли да се заемем с големите неща… И с по-малките също, като например езика на делфините, който хората от XXI век познаваха, а безименните забравиха! Лагерите сега са собственици на три четвърти от отглежданите животни. Ще трябва да направим пробив, за да завземем няколко компании за делфини! После…
— После, тъй като делфините са стари неприятели на акулите…
— Да, Нан, но не гледайте чак толкова надалеко! Главното е, че ще престанем да смятаме тези бозайници за обикновени домашни животи и ще ги направим наши съюзници!
— Наши съюзници?
— Да. Те и косатките са може би най-умните морски същества, много близки до човека, във всеки случай. За нещастие косатката ни напомня премного на акула, за да се сближаваме с нея… И обратно — с помощта на делфините ще можем много бързо да организираме едно цялостно и безупречно управление на морския свят!