Кора попита Вини:
— Че ти откъде знаеш толкова много неща за животинските скелети?
— Само за скелетите на котки. Когато бях дете, случайно изрових един в задния двор.
— Трябва да си бил страхотен хлапак, щом си разкопавал двора на родителите си.
— Търсех злато.
— И намери ли?
— Само едно старо парче стъкло.
Бейлинджър продължаваше да се взира в скелета.
— Според вас тази котка как се е вмъкнала тук?
— Ами плъховете как са се вмъкнали? Животните намират начин — каза професорът.
— Чудя се какво ли я е убило.
— Не ще да е умряла от глад, при всичките тези мишоци наоколо — рече Вини.
— Може би плъховете са я убили — отбеляза Рик.
— Става все по-смешно! — нервно се обади Кора.
— Е, това тук не е смешно. Има още един скелет. — Вини го посочи. — И още един. И още…
Лампите на каските им хвърляха трепкаща светлина върху пръснатите наоколо кости.
— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита Бейлинджър.
В тунела цареше тишина, чуваше се само дишането им.
— От урагана е — рече Кора.
— Какво искаш да кажеш?
— Според професора, ураганът е наводнил тунелите. Тези четири котки са се опитали да се измъкнат по тунела нагоре, но потопът ги е залял. Когато най-накрая водата се е отдръпнала, труповете са били блокирани от тръбата. Вместо да ги отнесе течението, са потънали на дъното.
— Смяташ, че тези кости са тук още от 1944 година? — попита Франк.
— Че защо не? Няма пръст, която да им помогне да изгният.
— Кора, ако все още беше в моята група в университета, щях да ти пиша отличен. — Професорът сложи ръка на рамото й.
Бейлинджър забеляза, че ръката му остана там повече от необходимото.
9.
Новият тунел ги водеше покрай още тръби и паяжини. Сенки подскачаха под светлината на лампите. На два пъти Бейлинджър блъсна главата си в тавана и беше благодарен, че си е сложил защитна каска. Зашляпа в друга локва. Въпреки водата, в ноздрите му влизаше прах и го дразнеше. Усещаше, че бузите му са изцапани. Всичко тук миришеше на застояло. Тясното пространство сякаш сгъстяваше въздуха и се дишаше тежко.
Вини, Кора и Рик продължаваха да следят газомерите си. Няма ли по-лесен начин да се влезе тук?
Някакво ехо изкриви гласа на Франк.
— Прозорците са запечатани отвътре с метални капаци, не помниш ли? — попита Конклин.
— Но вратите…
— И там е същото — метал! Предполагам, че бихме могли да разбием някоя. Имаме на разположение лост и здравите ръце на Рик. Но ще се вдигне шум, а и ако някой пазач мине наоколо, може да открие щетите.
Тунелът свърши и вдясно се показа друг.
Рик погледна екранчето на своя газомер.
— Метанът все още е на границата. Някой да се чувства зле?
— Не. — Вини отговори вместо всички.
След завоя Бейлинджър застина намясто — две святкащи очи изскочиха пред него. За миг студена пот ороси челото му. Очите сякаш висяха в тъмнината на трийсетина сантиметра над пода на тунела. Беше огромна котка албинос.
Светкавицата на фотоапарат блесна. Като засъска яростно и изви гръбнак, котката рязко замахна с лапа към светлината, а след това изчезна в мрака. Бейлинджър забеляза, че нещо не е наред със задните крака на животното — правеха някакви гротескни движения.
Светкавицата на Вини отново блесна.
— Хей, котенце, отиваш в погрешната посока, вечерята ти е обратно! Приготвил съм ти няколко плъха, с които искам да те запозная.
— Проклето дебело животно! — изпъшка Кора, след като се съвзе от шока.
— Може да се е натъпкало до гуша с плъшоци! — обади се Рик. — Стори ми се, че умее да различава светлината. Трябва да е намерила откъде да влиза и излиза. Иначе очните й нерви биха престанали да функционират.
— Видяхте ли задните й крака? — попита тревожно Бейлинджър.
— Да, ето. — Вини показа на групата снимката върху екранчето на фотоапарата си. — Има три задни крака, като два са израснали от единия бут. Мили боже!
— Често ли се среща такова нещо? — попита Франк Бейлинджър.
— Мутациите ли? Понякога, и то в тунели, които дълго време не са били използвани — обясни професорът. — По-често можеш да видиш отворени рани, краста и явно заразяване с животински паразити.