В тъмнината Бейлинджър усети как нещо тъпо и твърдо се заби в гърдите му, а друго — меко и смрадливо, се притисна в лицето му. С разтуптяно сърце, той се замята да се освободи. Чу как Рик ругае, как някакво дърво изпращя, сякаш поломено от огромна тежест. Изведнъж видя светлината, идваща от миньорските лампи на останалите, и отмахна нещо тежко и гнило от себе си.
— Рик, добре ли си? — изпищя Кора.
Като кашляше и с мъка се изправяше на крака, Бейлинджър видя как Кора яростно разчиства купчина големи предмети, нападали върху Рик.
Вини протегна ръце и помогна на Бейлинджър да се изправи.
— Ранен ли си?
— Не — отвърна Франк, но усети, че му се повдига от миризмата, която го бе лъхнала в лицето.
Кора подкрепяше Рик, който едва бе изпълзял от купчината старотии.
— Какво е това, дето се стовари върху нас? — попита ядосано Бейлинджър.
— Мебели — отвърна Конклин. — Счупени маси и столове, секции от дивани.
Някакво животинче нададе пронизителен писък. Бейлинджър видя как един плъх изскочи от дупка в прогнил диван и побягна. Втори притича след него, после трети. Стомахът на Франк се преобърна и той притисна устата си.
— По някакъв начин всевъзможни счупени мебели са били натрупани от другата страна на вратата — каза Конклин.
— И когато Рик я отвори, всичко рухна върху нас.
Бейлинджър потърка натъртеното място на гърдите си. Усети как адреналинът му се покачва.
— Но защо са натрошили тези мебели?
— Може би някаква бригада е започнала ремонт, а после са им казали да прекратят работата — предположи Конклин. — В тези стари сгради човек се натъква на всевъзможни загадки. В онзи изоставен универсален магазин в Бъфало открихме половин дузина облечени манекени, бяха седнали на столове в кръг и сякаш разговаряха. Единият от тях дори имаше чаша кафе в ръката си.
— На това му викат „да ти скроят номер“. — Бейлинджър се огледа в тъмното. — Дали всичко, което току-що се случи, не е предупреждение да стоим настрана?
— Каквото и да е — обади се Вини, — то е станало преди много време. — Той показа на Бейлинджър един строшен крак от маса. — Виждаш ли счупеното място?
Франк насочи лъча на лампата към предмета.
— Дървото е старо и мръсно. Ако беше счупено сега, вътрешността му щеше да е чиста.
Конклин се усмихна.
— Получаваш отличен по логика!
Рик взе ножа си.
— Е, поне отворихме тези врати.
Бейлинджър забеляза облекчението, изписано върху лицето на Кора, след като стана ясно, че Рик не е ранен. Явно предпочитанията й не бяха насочени към Вини, който изглеждаше засегнат от безразличието й.
Младият мъж потисна чувствата си и вдигна фотоапарата. Подплашен от светкавицата, един плъх се стрелна в тъмнината.
Отворените врати ги приканваха да влязат. Минаха покрай призрачните очертания на купчините потрошени мебели. И в следващия миг Бейлинджър и останалите застинаха от удивление.
— Ето затова си струват всички тези усилия — прошепна Рик.
12.
Стояха в сумрака на просторно фоайе. Таванът беше толкова висок, че светлините на фенерчетата им едва го достигаха. Мраморният под беше потънал в мръсотия. До няколко колони имаше купчини от разнебитени мебели: счупени кресла, маси и дивани, а някогашната им плюшена тапицерия беше прогнила.
— Ремонтна бригада, на която са наредили да спре работата — това все още е единственото логично обяснение — каза Конклин.
От тавана висяха натруфени кристални полилеи. Бейлинджър внимаваше да не ги приближава, защото се опасяваше, че ще паднат.
Вини направи снимка на един полилей, но кристалните му части не отразиха светлината на светкавицата. Всичко във фоайето беше без блясък, обгърнато в прах. Долавяше се някаква остра и трудна за идентифициране миризма. Паяжини висяха наоколо, подобно на парцаливи пердета. Една мишка пробяга по изтърбушено канапе. Изведнъж някаква уплашена птица се стрелна от един от полилеите. Франк трепна.
— Ами това как е влязло тук? — удиви се Вини.
В същия миг дочуха и песента на щурец.
— Добре дошли в царството на дивата природа! — опита да се пошегува Рик.
— Или в мемориалната спалня на мис Хавишам от „Големите надежди“ на Дикенс.