— Внимавайте да не попаднете на някое мише гнездо — предупреди ги Конклин.
— Повярвай ми, точно това смятам да направя — каза Бейлинджър.
— Откъде се взе тази миризма на урина? — попита Вини.
Чак сега и Бейлинджър я разпозна. Отново избърса лицето си, опитвайки се да се отърве от чувството, че нещо меко и зловонно е полепнало по устата му.
— Ако усетиш прекалено силен мирис на урина, има опасност от вируса ханта. — Франк знаеше, че професорът има предвид един открит в последните години грипоподобен вирус в гнездата на гризачи. Болестта беше безопасна за животните, но смъртоносна за човека. — В Американския запад понякога попадат на такива случаи, но тук е много рядко явление. Така че не се бойте!
— Е, това несъмнено ме изпълва с облекчение.
Конклин се засмя.
— Може би трябва да сменя темата и да поговоря за фоайето. Както вече споменах, Морган Карлайл полагал големи усилия да подновява хотела. — Гласът на професора звучеше глухо в огромното помещение. — Но той никога не е променил интериора. Като оставим настрана разрухата, така е изглеждало фоайето, когато за първи път е било построено през 1901 година. Мебелите са се износвали и периодично е трябвало да бъдат подменяни, разбира се. Но фоайето винаги е изглеждало по един и същи начин.
— Пълна шизофрения! — каза Рик. — Фасадата гледа напред към стила арт деко от 20-те години, а обзавеждането е във викториански стил.
— Кралица Виктория е умряла през 1901 година, когато се е строял хотел „Парагон“ — обясни професорът. — Макар че Карлайл е бил американец, той усещал, че светът се променя, и то не за добро. В този стил била нюйоркската къща, където израснал. Фасадата била символ на мястото, където отивали родителите му, а на него не му било позволено. Интериорът представлявал мястото, където се чувствал най-сигурен.
— Да, шизофрения. Нищо чудно, че хотелът не е носил печалба. Трябва да е изглеждал старомоден дори за времето, когато е бил построен.
— На практика той още тогава се прочул като хотел от друга епоха. — Конклин посочи с жест обстановката наоколо — Тъй като интериорът си останал твърдо в 1901 година, с времето думата „старомоден“ вече звучала по-скоро като „исторически“, а и като „пътуване в миналото“. Персоналът носел униформи от началото на века. Порцелановите блюда и позлатените прибори си останали същите, както и менюто. Музиката, която свирели в балната зала, била от същия период, а музикантите носели характерните костюми. Всичко било от друга епоха.
Бейлинджър се взираше в сенките.
— Трябва да е било истински шок за някой гост на хотела, който се е качил горе, включил е телевизора и е видял как Джак Раби застрелва Лий Харви Осуалд. Или престрелки във Виетнам. Или бунтовете по време на конгреса на демократите в Чикаго. Но може би Карлайл не е позволявал да има телевизори в стаите?
— Позволявал е, но с неохота. Гостите не са искали да се връщат чак толкова назад във времето. Но по онова време Озбъри Парк вече бил западнал и хората почти престанали да идват тук.
— Дяволски тъжна история — въздъхна Бейлинджър. — А всички тези обекти, които изучавате, все така добре ли са запазени?
— Много ми се иска да беше така. Но групите за спасяване на имущество и вандалите често оскверняват сградите, преди да успея да се добера до тях. Например наркомани отдавна да са откраднали полилея и големите мраморни саксии на входа. И тук стените щяха да бъдат изписани с разни гнусни графити. Това пълно оцеляване на хотела се дължи изцяло на предпазните мерки, които е взел Карлайл. Погледнете тези снимки.
Групата се обърна към едната стена, по която висяха черно-бели образи. Под всяка снимка имаше потъмняла медна табелка: 1910, 1920, 1930, чак до 1960 година. На всяка се виждаха фоайето и празнично облечени гости. Но макар че то си оставаше все едно и също и стилът и разположението на мебелите се запазваха, стиловете в облекло, то рязко се сменяха — по-тесни или по-широки ревери, по-дълги или по-къси рокли, по-тесни или по-надиплени.
— Но липсва снимка на гостите през 1901 година, когато е бил построен „Парагон“ — забеляза Кора, която се разхождаше из фоайето, шарейки с лъча на фенерчето наоколо. — Аз мога да си ги представя — движат се бавно, говорят тихо, роклите шумолят, жените носят ръкавици… и чадърчета. Мъжете не биха и помислили да се появят без сака и вратовръзки. Имат джобни часовници, прикрепени с ланци. Някои носят бастуни. Други — гамаши върху обувките си, за да ги предпазят от пясъка на дъсчената пътека на плажа. Влизайки във фоайето, те свалят меките си или сламени шапки, ако са си позволили малко по-небрежно облекло на морския бряг. Приближават се до рецепцията.