— „Ню Йорк Таймс Сънди Мегъзин“. Взеха ме, за да пиша статии за интересни културни тенденции, нещо като течения в периферията.
— Точно в периферията бихме искали и да останем — заяви Кора. — В статията си не бива да разкривате самоличността на никого от нас.
— Знам само малките ви имена — излъга Франк.
— Дори така да е. Това е особено важно за професора. Той е назначен на постоянна длъжност, но това не означава, че деканът няма да се опита да го уволни, ако университетът открие с какво се занимава.
Бейлинджър повдигна рамене.
— Нямам никакво намерение да използвам имената ви, нито определени подробности от биографиите ви. Потенциалната опасност ще нарасне, ако се опитам да ви представя като някаква тайна групировка.
Вини се приведе заплашително.
— Няма такова нещо като „потенциална“ опасност! Някои от посегателите бяха тежко ранени, други дори умряха.
— Ако разкриете самоличността на някого от нас — натъртено произнесе Рик, — той може да отиде в затвора и да плати много големи глоби. Давате ли ни думата си, че няма да ни изложите на рискове?
— Гарантирам ви, че никой от вас няма да пострада заради написаното от мен.
Те се спогледаха колебливо.
— Професорът ми обясни защо според него си заслужава статията да бъде публикувана — увери ги Бейлинджър. — Той и аз мислим еднакво. Ние притежаваме култура за еднократна употреба. Хора, пластмаси, бутилки с гърмящи тапи, принципи — всичко е за еднократна употреба! Нацията страда от разстройство на паметта. Невъзможно е да си представим какво се е случило преди двеста години. А преди сто? Твърде трудно е да се мисли за онова време. Преди петдесет лета? Древна история! Един филм, направен преди десет години, се смята за стар. Телевизионен сериал, произведен преди пет — за класика. Повечето книги са с тримесечен престой в книжарниците. Спортните организации строят стадиони и почти веднага ги разрушават, за да ги заменят с по-нови и по-грозни. Началното училище, където ходех, беше съборено и сега оттам минава търговска улица. Нашата култура е обсебена от новото, ние унищожаваме миналото и се преструваме, че никога не е съществувало. Искам да напиша очерк, с който да убедя хората, че миналото е важно. Да накарам читателите си да го усетят и да го оценят.
В стаята настъпи тишина. Бейлинджър чуваше онзи метален звън — „дан-дан-дан“, и тътена на вълните, блъскащи се в брега.
— Този тип започва да ми харесва — отбеляза със задоволство Вини.
3.
Мускулите на Бейлинджър се отпуснаха. Знаейки, че ще има и други проверки, той наблюдаваше как посегателите пълнеха раниците си.
— В колко часа ще влезете?
— Малко след десет. — Конклин закачи на колана си портативен радиотелефон. — Сградата е само на две преки оттук и аз вече съм свършил работата по разузнаване на обстановката, затова не е необходимо да губим време за оперативно проникване. Защо се усмихваш?
— Просто се чудя дали осъзнаваш до каква степен използваш речника на военните?
— Това представлява мисия със специално предназначение. — Вини прикрепи с клипс един сгъваем нож от вътрешната страна на джоба на дънките си.
Бейлинджър седеше на един стол, прогорен от цигари, и продължаваше да си записва.
— Открих много материали в уебстраницата на професора и в други такива в мрежата, като infiltration.org. Според вас колко подобни групи от градски изследователи съществуват?
— В „Yahoo“ и „Google“ има хиляди сайтове — отвърна Рик. — Австралия, Русия, Франция, Англия. Тук, в Щатите, те са из цялата страна — Сан Франциско, Сиатъл, Минеаполис. Сред градските изследователи този град е прочут с множеството си подземни канали, известни под името Лабиринта. Освен това Питсбърг, Ню Йорк, Бостън, Детройт…
— Бъфало — допълни Бейлинджър.
— Нашите стари свърталища — съгласи се Вини.
— Групите обикновено процъфтяват в градове със западащи централни райони — обясни Конклин. — Бъфало и Детройт са типични в това отношение. Хората бягат в предградията, като оставят величествени стари сгради в центъра без обитатели. Хотели, офис сгради, универсални магазини. В много случаи собствениците просто ги напускат. Сградите стават собственост на града поради неплатените данъци. Но много често бюрократите не могат да вземат решение дали една сграда трябва да бъде съборена или ремонтирана и обновена. Ако имаме късмет, вратите и прозорците на изоставените къщи са заковани с дъски и те са запазени. В центъра на Бъфало ние сме прониквали в помещения, построени около 1900 г. и напуснати през 1985-а. Докато светът върви напред, те си остават все същите. Да, повредени са, разрухата е неизбежна, но по същество не се променят. Щом проникнем някъде, сякаш машината на времето ни връща назад през вековете.