Бейлинджър отпусна писалката си. Заинтригуваният му поглед подтикна професора да продължи.
— Когато бях малък, често се промъквах в стари сгради — обясни Конклин. — Беше по-приятно, отколкото да стоя вкъщи и да слушам как родителите ми се карат. Веднъж в един жилищен блок със заковани врати и прозорци открих купчина грамофонни плочи от трийсетте години. Не дългосвирещи от винил с по пет–шест песни от всяка страна. Говоря ви за плочи, които много лесно се чупят, с по една песен от всяка страна. Когато родителите ми не си бяха вкъщи, с удоволствие ги слагах на грамофонния диск на баща ми и ги пусках отново и отново — скрибуцаща старомодна музика, която ме караше да си представям примитивното звукозаписно студио и старомодните дрехи на изпълнителите. За мен миналото беше по-хубаво от настоящето. Като си помисли човек за днешните новини, за опасностите, за терористичните атаки, има смисъл да се скриеш в миналото.
— Когато бяхме студенти и професорът преподаваше на нашата група, той ни помоли да отидем с него в един стар универсален магазин — каза Вини.
Конклин изглеждаше развеселен.
— Имаше известен риск. Ако някой от тях се наранеше или ако университетските власти откриеха, че подтиквам студентите към престъпление, можеха да ме уволнят. — Лицето му засия от удоволствие и придоби по-младежки вид. — Предполагам, че все още препускам срещу правилата, като искам да вдигна врява, докато все още мога.
— Преживяването беше зловещо — спомни си Вини. — Щандовете все още си бяха в универсалния магазин. Имаше и някои стоки: изядени от молците пуловери, ризи, дъвкани от мишки, стари каси. Сградата беше подобна на някаква батерия, която е акумулирала енергията на всичко, случило се в нея. След това тя изпусна тази енергия и аз почти усетих как отдавна умрелите купувачи се движат наоколо.
— Може би си от факултета по фантастика на университета в Айова — пошегува се с него Рик.
— Е, всички вие много добре знаете какво искам да кажа.
Кора кимна утвърдително:
— И аз го усетих. Затова помолихме професора да ни има предвид за следващите експедиции, дори след като се дипломираме.
— Всяка година избирам сграда, за която усещам, че има някакви необикновени достойнства — обясни професорът на Бейлинджър.
— Веднъж проникнахме в един почти забравен санаториум в Аризона — каза Рик.
— Друг път се вмъкнахме в тексаски затвор, изоставен преди петдесет години — добави Вини.
Кора се усмихна широко.
— Прокраднахме се и на една изоставена нефтена платформа в Мексиканския залив. Винаги е вълнуващо. И така, каква сграда сте избрали тази година, професоре? Защо ни доведохте в Озбъри Парк?
— Тъжна история.
4.
Църковната община Озбъри Парк била основана през 1871 година от Джеймс Брадли, нюйоркски фабрикант, който я нарекъл на името на Франсис Озбъри — епископа, поставил официално основите на Методистката църква в Америка.
Брадли избрал разположението надморски курорт, защото оттук имало удобна връзка с Ню Йорк на север и с Филаделфия на запад. Привлечени от улиците с три платна и величествените църкви, методистите си издигнали летни вили. Трите езера и многобройните паркове в града били идеални места за разходка и устройване на семеен пикник.
Към началото на 1900-та дългата една миля дъсчена плажна пътека представлявала гордостта на крайбрежието на Джърси. Когато хилядите летовници не лежали на пясъка или не се плискали във водата, ядели карамелени бонбони и посещавали лунапарка от стъкло и медни тръби. В Двореца на забавленията се возели на скутера, на влакчето на ужасите, на лодката на Амур, на въртележка и на виенско колело. Пренебрегвайки методистките основи на общността, мнозина също така посещавали пищно украсената сграда на казиното, намираща се в южния край на плажната пътека.
По време на Първата световна война, на двайсетте години, на Голямата депресия и през Втората световна Озбъри Парк процъфтявал. Но през 1944 година, подобно на някакво предзнаменование за предстоящото, ураган разрушил по-голямата част от този район. Построеният отново курорт се стремял да възвърне предишното си величие. Съхранил го през 50-те години, а през 60-те изнасяните рок концерти пълнели Конгресната зала край плажната пътека. Стените, които са били огласяни от люшкащите се акорди на Хари Джеймс и Глен Милър, сега ечаха от оглушителните ритми на „Ху“, „Джеферсън Еърплейн“ и „Ролинг Стоунс“.