Но през 1970 година Озбъри Парк вече не можел да се бори със своя упадък. Защото освен рокендрола, белези на времето също така били и Виетнам, и антивоенните протести, и антирасистките бунтове, които дълго бушували в Озбъри Парк. Хората чупели прозорци, преобръщали коли, плячкосвали и подпалвали пожари, които се разпространявали надалече, докато пламъците не опустошили общината. След което местните избягали от разрухата, а летовниците се насочили към нови курорти покрай морския бряг. На тяхно място се настанили хипита, улични музиканти, рокери. Неизвестният по онова време Брус Спрингстийн често свирел в местните клубове и пеел за отчаянието на плажната пътека и за неустоимия зов на пътя.
През 80-те и 90-те години корупцията в политиката и търговията с недвижими имоти обрекла на провал усилията да бъде възстановена общината. Тъй като избягали още мнозина от местните жители, цели блокове станали необитаеми. През 2004-а разрушили сградата на Двореца на забавленията, построена още през 1888 година и на практика синоним на Озбъри Парк. Гниещата плажна пътека опустяла, както и прочутото колело, по което рокери и шофьори на коли с форсиран двигател едно време кръстосвали на север към Оушън Авеню, понякога със сто километра в час. Завивали на запад за една пряка, после с мощен рев профучавали на юг по Кингсли Авеню, спускали се на изток за една и възобновявали състезанието на север към Оушън Авеню. Сетне изчезвали. Човек можел да стои цял ден по средата на улицата, без да се страхува, че ще го блъснат.
Разрухата и купищата отломки напомняха на останки на бойно поле. Макар че 17 000 души претендираха да са жители на Озбъри Парк, човек рядко можеше да види някого от тях из запустялата плажна ивица, където сто години по-рано тълпи от летовници се бяха веселили и лудували. Вместо музиката на лунапарка и детски смях, едно разхлабено парче ламарина от незавършения десететажен жилищен блок дрънчеше, блъскано от вятъра, и сякаш отекваха стъпките на съдбата. Проектът бе изчерпал финансите си и сега блокът се извисяваше като доказателство за печалните усилия на града да се възстанови. Подобно на малкото останали исторически сгради наоколо строежът бе изоставен.
Даннн, даннн… отекваше металният звън над призрачните постройки.
5.
Бейлинджър наблюдаваше как професорът разтвори някаква карта и посочи с пръст един район, разположен на две преки на север.
— Хотел „Парагон“ ли? — попита Кора.
— Построен е през 1901 година — каза Конклин. — Както свидетелства името му „Парагон“1, хотелът е имал претенциите да е самото съвършенство: най-прекрасните удобства. Най-старателният персонал. Фоайе с мраморен под. Изящни порцеланови сервизи, позлатени прибори. Телефон във всяка стая по време, когато е било нормално единствените апарати да се намират във фоайето. Покрит плувен басейн с топла вода — голяма рядкост за онези години. Сауната му също е била нещо необичайно. Имало и бална зала, художествена галерия, покрита пързалка за ролкови кънки. Примитивна климатична инсталация — въздух под налягане, който минава през лед. Също така цялостна отоплителна система — нещо уникално дори за най-хубавите плажни хотели, защото в края на краищата техните клиенти идвали през лятото и искали да се спасят от жегата. Луксът се допълвал от четири току-що изобретени електрически асансьора без зъбни предавки, управлявани с бутони. Те заедно с електрическите кухненски асансьори гарантирали бързото обслужване. А рум сервисът бил на разположение двайсет и четири часа.
— Прибави и няколко изискани сервитьорки в бара — и ето ти Лас Вегас! — с усмивка рече Вини.
Бейлинджър опита да се приобщи към групата, като се постара да изглежда развеселен.
— Хотел „Парагон“ е бил проектиран от неговия собственик Морган Карлайл, който наследил семейното богатство, след като заможните му родители загинали при пожар на кораб. — При това обяснение на професора усмивката на Вини се стопи. — Карлайл бил само на двайсет и две години — ексцентричен, но затворен, с чести пристъпи на гняв и дълбока депресия. Ала се справял блестящо, с каквото и да се захванел. Един гений, който непрекъснато бил на ръба на нервна криза! Фактът, че трагедията на кораба е станала причина да наследи богатството, го карал да изпитва болезнен страх от пътуване. Страдал е от хемофилия.