Стивън Бакстър
Нашественици във времето
На моята племенница Джесика Бърг
1
Флитерът се издигна от окупираната Земя като камък, хвърлен в синя паница. Малкото цилиндрично корабче се въртеше бавно и проблясваше с набирането на височина.
Джейсофт Парз бе повикан на среща в орбита с какския Губернатор на Земята. Парз потърси причините за тази заповед в ума си, дълбоко набразден от навика през годините на дипломатическата му служба. Разбира се, би трябвало да е свързано със завръщането на проклетата червеева дупка, която възбуди какса като пръчка, мушната в гнездо на стършели.
Но защо го вика сега? Какво се е променило?
С отдалечаването от планетата нарастваха и тежките предчувствия на Парз.
Сам в автоматизирания флитер, той наблюдаваше сноповете небесносиня светлина на Земята, които проникваха през малките илюминатори и се движеха с въртенето на корабчето, сякаш разсичаха прашния въздух около него. Както винаги, греещата невинност на планетата спря дъха му. Двата века окупация на каксите бяха оставили малко видими белези по повърхността на Земята — всъщност доста по-малко от онези, причинени от хората през тяхното бавно, с налучкване издигане до техническата цивилизация. Но въпреки това се разстройваше, като гледаше оградилата всички континенти зеленина на управляваните от каксите ферми за планктон и разпръснатите лъскави стъкловидни равнини по сушата — свидетелства за кратката и безславна борба на човека срещу окупаторите.
Парз бе разглеждал тези огледални полета от космоса — колко ли пъти? Сто, хиляда? И винаги се мъчеше да си спомни своята младежка реакция, когато за пръв път видя разрушените някогашни градове. Онзи освобождаващ, изгарящ гняв. Решимостта да не се примирява, както другите край него. Да, щеше да работи вътре в системата, дори да издрапа нагоре в кариерата в тази омразна дипломатическа служба, посредник-съглашател между човека и каксите. Но целта му бе да открие как да върне гордостта на хората.
Е, Джейсофт, каза си, и какво стана с твоите прекрасни намерения? Къде се затриха през всичките ти кални години? Парз се опита да пробуди загрубелите си като продъбена кожа чувства. Понякога се чудеше дали все още можеше да изпита нещо искрено. Дори разрушените градове вече не въздействаха така върху неговите възприятия и сега му служеха само като удобен подтик за носталгия по младостта.
Разбира се, стига да искаше, би могъл да обвини каксите и за самото си остаряване. Нали точно те унищожиха технологичната основа на системата Антистарост броени месеци от началото на Окупацията?
Случваше се Парз да размишлява как ли би се чувствал като човек, съхранен с АС. За какво му е носталгията на вечно младия?
Във флитера меко звънна сигнал — предупреждение, че оставаха по-малко от пет минути до срещата с флотата Сплайни. Той се отпусна в креслото и затвори очи, въздъхна леко, когато полуразумните възглавници се приспособиха към извивката на гръбнака му и започнаха да побутват и мушкат болящите го мускули по гърба. Костеливите му пръсти с кафеникави петна по тях легнаха върху чантата на малката масичка пред него. Направи усилие да се съсредоточи върху предстоящата среща с Губернатора. Щеше да му бъде трудно, но коя ли от тези срещи бе преминала леко? Предизвикателството, пред което се изправи Парз, бе да открие начин как да успокои Губернатора — да го убеди да не предприема драстични мерки заради произшествието с червеевата дупка, да не затяга наново законите на Окупацията.
Сякаш по даден знак широкото цяла миля туловище на флагманския кораб Сплайн на Губернатора се плъзна в обсега на погледа му, като превърна флитера в нищожно джудже и заслони Земята. Въпреки нежеланието си Парз всеки път трепваше, щом видеше Сплайн. Флагманският кораб представляваше неравно кълбо, без знаците и емблемите, които украсяваха човешките кораби преди няколко века. Корпусът се състоеше не от метал или пластмаса, а от нагъната, загрубяла кожа, напомняща за някой стар белязан слон. По този корпус-кожа личаха отвори широки цели метри, като дупки от шарка, но в тях подозрително блестяха сензори и оръжия. В една дупка се завъртя око и се втренчи смущаващо в Парз. То бе лъскава топка с диаметър три метра и стряскащо наподобяваше човешко — свидетелство за могъществото на конвергентната еволюция. Парз се улови, че почти виновно извръща поглед настрани. Както и останалите органи на Сплайн, окото бе закалено да оцелява в суровите условия на космическия полет, включително и в разтърсващите, подвижни перспективи на хиперпространството, и бе приспособено да служи за нуждите на пътниците. Но самият Сплайн беше разумен, Парз знаеше това. И сега не би могъл да каже каква част от тежкия поглед на това огромно око се дължеше на съзнанието на Сплайна и каква — на вторичното внимание на наблюдаващите пътници.