— Майкъл, оставил си се да остарееш — тъжно отбеляза Хари. — Не е ли вярно? И още по-лошо — позволяваш си да останеш стар.
— Останах си човек — изръмжа Майкъл. — Нямам намерение да натъпча съдържанието на главата си в някакъв чип.
Бащата стана от стола и тръгна към сина си.
— Не е точно така — меко каза той. — По-скоро означава да редактираш спомените си. Да ги разпределиш, да ги подредиш, да ги направиш по-рационални.
Майкъл изпръхтя.
— Що за гнусна дума!
— Знаеш ли, нищо не се губи. Всичко се пази, и то не само в чипове, а и в невронни мрежи, до които можеш да се допитваш или да ги използваш за захранване на Виртуални, ако желаеш. — Хари се усмихна. — Можеш да говориш със себе си като по-млад. Всъщност ми се струва, че това би било идеалното занимание за тебе.
— Виж какво — Майкъл притвори очи и притисна с пръсти костта на носа си. — Премислил съм всичко. Дори и с тебе съм го обсъждал преди. И това ли си забравил?
— Ти обаче нямаш избор.
— Разбира се, че имам.
— Не и ако искаш да останеш човек, както сам казваш. Това отчасти означава и способност да мислиш оригинално — да реагираш на нови хора, нови случки, нови обстоятелства. Майкъл, факт е, че човешката памет има ограничена вместимост. Колкото повече се тъпчеш, толкова по-дълго се налага да си припомняш. С АС-технологията…
— За Бога, не можеш да станеш девственица, като си присадиш ципа!
— Прав си — Хари протегна ръка към сина си, поколеба се и я отпусна. — Грубо, както винаги, но вярно. И аз не се стремя да те убедя, че като си почистиш спомените, ще си върнеш невинността. Тръпката от първото слушане на Бетховен. Чудото на първата целувка. Знам, че се страхуваш да не загубиш онова, което ти е останало от Мириам.
— Твърде много си позволяваш, мътните да те вземат!
— Но, Майкъл, не разполагаш с друга възможност. Иначе ти остава само да се превърнеш във вкаменелост. — Хари се усмихна печално. — Извинявай, синко. Нямах намерение да те наставлявам как да се оправяш със собствения си живот.
— Не, нямаше. И никога не си имал, нали? Само дето ти е нещо като навик.
Майкъл прекрачи до сервизния люк, пробяга с пръсти по символите на екрана и си поръча още едно уиски.
— Кажи ми какво толкова спешно има, та трябваше да излъчиш виртуален пакет.
Хари запристъпва бавно по прозрачния под. Безшумните му стъпки изглеждаха тежки при липсата на притегляне и над океана на пространството гледката беше някак призрачна.
— „Интерфейс“ — промълви той.
Майкъл се намръщи.
— Проектът ли? Какво става с него?
Хари огледа сина си с искрена симпатия.
— Както виждам, тук наистина си изтървал нишката на живота си. Майкъл, мина един век от тръгването на „Коши“. Не си ли спомняш плана?
Майкъл помисли. Един век…
— О, Боже! Време е вече, нали?
В онова далечно бъдеще „Коши“ сигурно се е върнал към Слънцето. Майкъл неволно вдигна поглед към Юпитер през прозрачния купол. Вторият портал на червеевата дупка още обикаляше търпеливо. Възможно ли беше дори и в този миг да е прехвърлен мост през хилядолетие и половина?
— Пратиха ме да те прибера — тъжно говореше Хари. — Казах им, че е загуба на време, че с тебе спорим, откакто си проговорил. И въпреки това ме пратиха. Щял съм да имам по-добър шанс да те убедя от всеки друг.
Майкъл се обърка.
— В какво да ме убедиш?
— Да се върнеш у дома. — Виртуалният огледа купола. — Тази стара каца още може да лети, нали?
— Разбира се, че може.
— Значи най-бързият начин да се върнеш е доброволно да се прибереш с това нещо. Ще ти отнеме около година. Щеше да мине два пъти повече време, ако бяха пратили кораб да те вземе…
— Хари, я по-бавно, дявол те взел! Кои са „те“? И защо изведнъж се оказах толкова важен?
— Те са правителството на Юпитер. И имат подкрепата на всички междуправителствени служби. Доколкото знам, с тях е цялата система. А ти си важен заради съобщението.
— Какво съобщение?
Хари се вгледа в сина си, прекалено младежкото му лице беше невъзмутимо, а гласът — равен.
— Майкъл, порталът се върна. И нещо се появи от червеевата дупка. Кораб от бъдещето. Получихме микровълново съобщение от него. Подозираме, че е изпратено тайно, пряко волята на онези, които управляват кораба.
Майкъл поклати глава. Може би наистина се бе оставил да остарее. Думите на Хари му се сториха недействителни — като описание на сън, невъзможни за разбиране.
— Може ли да се преведе съобщението?
— Съвсем лесно — сухо отвърна Хари. — Беше на английски. Глас без изображение.
— И? Хайде де, Хари!
— Беше за тебе. Назова те по име. Мириам Берг.