Каксът помисли малко.
— Значи от човешка гледна точка това е основният парадокс на битието, на квантовата физика, обяснен от този Уигнър с приказките му за котки и приятели.
— Да — Джейсофт се консултира с плочата си. — Може би външната действителност всъщност се създава със самия акт на наблюдението. Шрьодингер се питал дали без присъстващо съзнание „светът би останал като театрална постановка пред празна зала, несъществуваща за никого и по такъв начин несъществуваща в истински смисъл“?
— Добре, Джейсофт. И какво ни разкрива това за умонастроенията на онези, които се кичат с името „Приятели на Уигнър“?
Парз вдигна рамене.
— Съжалявам, Губернаторе. Нямам хипотеза за това.
Последва продължително мълчание. Парз се взираше през илюминатора в немигащото око на Сплайна.
Внезапно нещо се раздвижи на границата на зрението му. Завъртя се в креслото, за да вижда по-добре.
Товарният кораб Сплайн се променяше. Във втвърдения епидермис се отвори процеп, дълъг около сто метра, пролуката се разшири и откри тунел в червено и черно, подканящ като че по странно скверен начин.
— Посланик, нуждая се от вашите съвети и съдействие — каза Губернаторът. — Ще бъдете доведен във вътрешността на кораба.
Очакване и нетърпение забушуваха у Парз.
Флитерът се запромъква напред. Джейсофт се напрегна в предпазните ремъци на креслото, сякаш с волята си подбутваше малкото корабче към гостоприемно зейналия отвор на Сплайна.
Струваше му се, че флитерът минава през дълги мили неосветени коридори от плът. Червенината на съдове, пълни с някакво съответствие на кръв, пулсираше по стените.
Дребни месести роботи — Губернаторът ги наричаше безпилотни антитела — се скупчваха около флитера по време на пътуването. Парз преживя пристъп на клаустрофобия, като че кървавочервените стени около него можеха да се свият в спазъм. Незнайно защо очакваше тези части от Сплайна да бъдат по-спретнати, с облицовка и ярко осветление. Несъмнено, ако хора управляваха този кораб, щяха да бъдат направени подобни промени. Нито едно човешко същество не би издържало дълго нелепото впечатление, че е погълнато, че се придвижва в грамадна храносмилателна система.
Най-сетне флитерът излезе от нагънатия преход в по-просторно помещение — Парз веднага му лепна името „търбуха на Сплайна“. Светещи кълба се носеха из вътрешността и позволяваха да различи, че надлъж кухината се простира на четвърт миля. Далечните розовеещи стени бяха нашарени от вени.
Да изскочиш от онзи кървав тунел, каза си Парз, в това розово като ягода място, е все едно да се родиш.
Кълбо кафеникава течност с диаметър стотина метра заемаше центъра на пространството. Парз забеляза скупчени машини, неясни заради течността. Метални опори излизаха от тях и се свързваха с коремните стени на Сплайна, за да прикрепят кълбото неподвижно. Мръснокафява пяна обгръщаше с тънък слой кълбото. Течността наглед бавно кипеше и слоят се делеше на хиляди или може би милиони конвекционни клетки, всяка с големината на човешка длан. Потъналият във вцепенено съзерцание Парз за миг сравни видяното с тенджера, в която тихо завира супа.
Накрая повика:
— Губернаторе?
— Тук съм.
Разбира се, гласът на машината-преводач във флитера с нищо не подсказваше къде се намира Губернаторът. Парз се улови, че безцелно плъзга поглед по коремната кухина.
— Къде сте? Някъде в онова течно кълбо ли?
Каксът се разсмя.
— Да, къде ли съм наистина? Кой от нас би могъл спокойно да си зададе този въпрос? Да, Посланик. Обаче не съм вътре в течността, нито пък съм самата течност.
— Не разбирам.
— Турбулентност, Парз. Виждате ли конвекционните клетки? Аз съм там, ако Аз-ът ми изобщо е някъде. Сега вече разбирате ли?
Зашеметеният Парз гледаше нагоре.
Родната планета на каксите представлявала блато.
Моретата наподобявали първичния океан на Земята и я покривали от полюс до полюс. Под повърхността им гърлата на вулкани греели като жарава. Моретата кипели — навсякъде имало турбулентност и конвекционни клетки като онези, които Джейсофт видя в кълбото насред Сплайна.
— Парз, турбулентността е пример за вездесъщата самоорганизация на материята и енергията. В океана на моя свят енергията, породена от температурната разлика между вулканичната активност и атмосферата, се засмуква като в сифон и чрез турбулентността се организира в милиарди конвекционни клетки.