Каксът се разсмя.
— Вероятно. Добре, Парз, трябва да се върнем към нашите работи. Какво чувствате сега, малко преди да заработи „Интерфейс“?
Парз върна мислите си назад към дългите месеци на очакване след създаването и изстрелването на „Интерфейс“. През цялото това време държеше включено виртуално изображение на другия портал в жилището си и слушаше безкрайните объркващи коментари за релативистично забавяне на времето, затворени времеподобни криви и хоризонти на Коши.
Разбира се, бъдещите какси сигурно са очаквали посещението от миналото. Вероятно някои от тях, живи по времето на Парз, още са съхранили съзнанието си и си спомнят за изстрелването.
Най-сетне дойде денят, определен за завръщането на кораба към Земята от бъдещето — денят, в който порталът щеше да заработи като времеви тунел към бъдещето. И към мълчаливото бдение на Парз се присъединиха милиони под виртуални на оставения около Юпитер икосаедър. Навсякъде по Земята и в другите части на окупираната система хората гледаха примигващия икосаедър, едновременно запленени и уплашени.
И най-сетне изригването на екзотични частици от края на червеевата дупка…
— Предполагам — бавно каза Парз, — че чувствам нещо подобно на преживяванията на Майкъл Пул, създателя на първия „Интерфейс“, докато е чакал да узреят плодовете на неговия проект.
Но доколкото разбираше първия проект за „Интерфейс“, бил е подхванат с надеждата да отмъкнат някакви знания от бъдещите поколения на човечеството, да проверят науката за пространство-времето и екзотичната физика и — Парз долавяше това — просто ей така, заради кипящата жизненост. Работеща машина на времето в орбита около Юпитер? Щом можеш да я направиш, защо пък не, по дяволите?
Пул трябва да е предвкусвал с радост отварянето на своята червеева дупка. Не се е страхувал от това като Парз.
— Да — замислено каза каксът. — И сега…
И сега Виртуалното изображение на икосаедъра експлодира. Изпъстрена със злато тъмнина се стовари върху Джейсофт, той извика и се сви от ужас.
Губернаторът мълчеше. Парз чуваше само своето накъсано, съскащо дишане.
След дълги секунди човекът намери в себе си сила на волята да вдигне глава. Виртуалният портал още беше на мястото си, до него се виждаше сиянието на Юпитер…
Но сега пред портала се рееше кораб. Светкавица на нощен мрак бе изскочила от синкавосивото лице на портала. Повърхността на прекъснатото пространство-време все още се колебаеше след преминаването и хвърляше разкривени отблясъци от розовата жарава на Юпитер върху кипящото кълбо от Какския океан на Губернатора.
Корабът от бъдещето бе разперил криле като на птица, широки стотина мили. Покривала от нощна тъма надвисваха над Парз.
— Изпитвам благоговение — гласът му се сниши до шепот.
— Не повече от мен. Парз, изяществото на този кораб, използването на листово разкъсване… всички белези на ксийлската технология в техния „нощен летец“.
Ксийлите… Парз почувства как страхът му преминава в почти суеверен ужас, че ксийлите изведнъж са научили за съществуването на човечеството.
— И все пак това е какски кораб — подчерта Губернаторът. — Приех опознавателните му сигнали… Моите потомци изглежда добре си живеят в идните векове, щом имат достъп до ксийлските технологии.
— Би трябвало да се гордеете — кисело отбеляза Парз.
Сърцето му още блъскаше лудо, но страхът вече се изместваше от раздразнение заради снизходителността на какса.
— Крилете всъщност са листови разкъсвания в пространство-времето — неспирно бърбореше Губернаторът. — Движението му се осигурява от нелинеен разрез в пространство-времето — също както акустичните ударни вълни се придвижват в атмосферата, щом веднъж възникнат. И…
— Стига!
Парз задържа дъха си. Новият глас, прогърмял от машината-преводач на платформата до него, беше женски. Но докато изкуственият глас на Губернатора беше задъхан, плитък и припрян, в новия имаше дълбочина и тежест, дори суровост.
Губернаторът каза като момиченце:
— Чувам гласа ви. Кой сте вие?
— Аз съм какс.
— Не мога да ви позная.
— Това не би трябвало да ви учудва. Дойдох през червеевата дупка на „Интерфейс“ от бъдещето. В това локално време съзнанието ми още не се е появило.
— Сър — започна Парз, решен да не покаже нито почит, нито страх, — бях свикнал, че един Какс се простира в мащабите на цели мили, както Губернаторът тук и неговото парче от родния му океан. Но тялото на вашия кораб е значително по-малко. Как съществува съзнанието на какс в толкова ограничено пространство?