Освен ако — както се бе случило с човечеството — ги подмамели други възможности, спрямо по-меките и гостоприемни раси…
Парз не вярваше на твърденията, изказвани от мнозина, че каксите са войнствени по природа. С толкова малобройно население никога не биха могли да стигнат до философията на войната. Никога не биха гледали на войниците (от своята раса) като на лесно заменимо пушечно месо, възобновим ресурс, който да бъде съхранен или изразходван според нуждите в някой сблъсък. Убийството на какс би трябвало да се смята за невъобразимо страшно престъпление.
Не, те не бяха склонни да воюват. Бяха победили човечеството и завладели Земята просто защото това се бе оказало твърде лесно.
Разбира се, тези схващания не бяха особено добре приети и Парз се научи да не ги споделя.
— Посланик Джейсофт Парз.
Острият женски глас на Губернатора изведнъж го събуди напълно. Нима наистина беше заспал? Разтърка очи и седна по-изправено, като присви очи от болките в гърба.
— Да, Губернаторе. Чувам ви.
— Доведох ви тук, за да обсъдим последните събития.
Парз обърна очи и се съсредоточи върху плочата пред себе си. Най-после, възкликна наум. Виждаше приближаващия тетраедър на „Интерфейс“ в изображение, все така лишено от подробности, пикселите му се струваха големи като отпечатъци от пръсти. Звездният фон бавно примигваше.
— Това запис ли е? Защо ми го показвате? По-лош е от данните, които ви предоставих.
— Гледайте.
Парз въздъхна и се настани колкото можа по-удобно. Чувствителното кресло сякаш съжалително разтриваше гърба и краката му.
Минаваха минути. На екрана тетраедърът висеше непроменен на прага на междузвездното пространство.
Нещо нахлу от дясната страна на екрана — изненадващо неясно петно, взрив от пиксели, които се забиха в сърцето на тетраедъра и изчезнаха.
Парз забрави за гърба си, изправи се и накара плочата да повтори записа секунда по секунда. Невъзможно беше да различи каквито и да са подробности, но смисълът на станалото беше ясен.
— Господи! — задъхано прошепна той. — Това е кораб, нали?
— Да — отвърна Губернаторът. — Човешки кораб.
Каксът му съобщи още сведения, откъслечни подробности.
Корабът под някаква маскировка излетял от повърхността на Земята. За броени секунди влязъл в хиперпространството, преди кръжащите в орбита Сплайни да направят нещо.
— И премина през тетраедъра?
— Явно група хора са избягали в миналото. Да.
Парз притвори очи, обзе го ликуване, върнало му младостта. Значи затова го повикаха при корабите в орбита.
Бунт…
— Посланик, защо не ме предупредихте за приближаването на устройството „Интерфейс“? Казахте, че задачата му била документирана и ясна, че е наближавал срокът за завръщането му.
Парз вдигна рамене.
— Какво искате да ви кажа? Задача като тази, основаваща се на времева технология, има степен на несигурност, измерваща се с векове. Минали са хиляда и петстотин години, Губернаторе!
— И все пак — изрече безизразно Губернаторът, — нима вашето задължение не е да ме предупреждавате за подобни събития?
Парз иронично сведе глава.
— Разбира се. Mea culpa1.
Сигурно каксът се чувстваше по-добре, като то мъмреше. Е, да понася вината от името на човечеството беше част от работата на Парз.
— А какво можете да кажете за хората-бегълци? За кораба, който ни се изплъзна? Кой го е направил? Как са прикрили намеренията си? Откъде са се сдобили със средства?
Парз се усмихна, усети как старите му като пергамент бузи се сбръчкват нагоре. Тонът на превеждащото устройство беше мил и сексуално привлекателен, спокоен както винаги. Но си представяше как каксът кипи от ярост в своя подобен на утроба контейнер някъде в Сплайна.
— Губернаторе, нищичко не знам. Очевидно съм ви подвел. И знаете ли какво? Хич не ми пука.
Нито пък, осъзна с облекчение, го интересуваше личната му съдба. Вече не.
Бе чувал, че изправените пред смъртта постигат спокойствие, примирение, доближаващо се до божественото — състояние, което бе отнето на човечеството от АС-технологията. Можеше ли това да изрази настроението му сега, чудното въодушевено спокойствие?