— Посланик — отсече каксът, — мислете.
— Вие му мислете. Или сте неспособен? Губернаторе, каксите са търговци — нали така? — а не завоеватели. Истинските императори опознават душите на своите поданици. А вие и представа си нямате какво става в човешките души… и затова сте толкова уплашен сега. — Очите му пробягаха по безличната кабина на флитера. — От собственото си ужасно невежество при този стряскащ бунт. От това се страхувате, нали?
Преводачът изсъска, но нищо друго не се чу.
2
Образът на Хари, бащата на Майкъл Пул, заблещука и възникна по средата на жилищния купол на „Рак-отшелник“. Трептящите пиксели хвърлиха отблясъци върху голия извит таван, преди да се слеят в набита фигура с усмихнато гладко лице, облечена в цял небесносин костюм.
— Радвам се да те видя, синко. Добре изглеждаш.
Майкъл посмукваше малцово уиски от една колба и гледаше намръщено баща си. Покривът не пропускаше светлина, но през прозрачния под се виждаше равномерно разпръснат кометен лед и Хари сякаш увисна над него.
— Как пък не — изръмжа Майкъл.
Гласът му беше загрубял от десетилетията почти пълна самота тук, в Облака на Оорт, и звучеше като стъргане на чакъл в сравнение с овладения глас на баща му.
— По-стар съм и от тебе.
Хари се засмя и нерешително направи крачка напред.
— Няма да споря. Но възрастта ти е резултат от собствения ти избор. Вее пак искам да ти кажа, че не би трябвало да пиеш толкова рано.
Образът на виртуалния беше леко изместен и имаше малка пролука без сенки между елегантните обувки на Хари и пода. Майкъл се усмихна вътрешно, наслаждаваше се на това неуловимо напомняне колко призрачна беше сценката.
— Да те вземат мътните! На двеста и седем години съм. И правя каквото си поискам.
Печална нежност понабръчка челото на Хари.
— Винаги само това си правил, синко. Шегувам се.
Майкъл неволно отстъпи крачка от виртуалния. Прилепващите се подметки на обувките му го задържаха свързан с пода в безтегловността на жилищния купол.
— Защо си тук?
— Исках да те прегърна.
— Да бе.
Майкъл изля малко уиски на върховете на пръстите си и пръсна капки към виртуалния. Златистите клъбца преплуваха през образа, като разпръсваха облачета кубични пиксели по пътя си.
— Ако беше вярно, щеше лично да говориш с мен, а не да ми се възпроизвеждаш тук като виртуален.
— Синко, намираш се на четири светлинни месеца от дома. Какво би искал, да водим разговор, който да продължи до края на живота ни ли? Е, няма значение, нали тези съвременни виртуални са дяволски добри.
В сините очи на Хари пак се появи онзи поглед на принуден да се оправдава човек и върна Майкъл назад през целия му живот към неспокойното детство. Пак си търся извинение, каза си. Хари бе просто недостъпен баща, винаги потънал в своите проекти — едно не много редовно и обременено с угризения явление в живота на Майкъл.
Окончателно прекъснаха връзките си, когато благодарение на АС-технологията Майкъл стана по-възрастен от баща си.
Хари говореше:
— Виртуални като този минават през всички Тюрингови тестове, които някой успява да измисли. Доколкото засяга тебе, Майкъл, това съм аз — Хари, стоя тук и си приказвам с тебе. Ако отделиш необходимото време и усилия, и ти би могъл да изпратиш обратно към Земята свой виртуален.
— Какво искаш, компенсация ли?
— Както и да е, наложи се да пратя виртуален. Нямаше време за нищо друго.
Тези думи, изречени безгрижно и делово, разтърсиха ума на Майкъл.
— Нямаше време ли? Какво искаш да кажеш?
Хари впи в него развеселения си поглед.
— Не знаеш ли? — попита натъртено. — Не следиш ли новините?
— Не ми пробутвай игрички — уморено изрече Майкъл. — И без това наруши уединението ми. Просто ми кажи какво искаш.
Вместо да отговори направо, Хари се взря надолу през прозрачния под. Ядрото на кометата, широко около миля и настръхнало от игли древен лед, се плъзгаше в мрака. Насочените лазери на „Рак-отшелник“ изтръгваха от въглеводородите пурпурни и зелени сенки.
— Ама че гледка — промълви Хари. — Нещо като сляпа риба, не си ли съгласен? Чудато, невиждано създание, плуващо в най-тъмните океани на Слънчевата система.
През всичките години, в които изследваше кометата, през ума на Майкъл не бе минал подобен образ. Но щом чу думите, вече знаеше колко точни са. Въпреки това отвърна с натежал глас:
— Това е само комета. И Облака на Оорт. Кометната ареола, на една трета светлинна година от Слънцето, където всички комети идват да умрат…
— Приятно местенце — подхвърли Хари, без да се смути.
Очите му скачаха по голия купол и изведнъж Майкъл сякаш видя това място през погледа на баща си. Жилищният купол на кораба, негов дом от десетилетия, представляваше полукълбо с диаметър стотина метра. Кресла, контролни пултове, устройства за въвеждане и обработка на данни бяха скупчени около геометричния център. Остатъкът от прозрачния под беше разделен от високи до раменете прегради на лабораторни сектори, кухничка, тренировъчна площадка, място за сън и душ.