Хари опъна с пръст ъгълчето на устните си — жест, който стряскащо напомни на Майкъл за крехкия осемдесетгодишен старец, изчезнал завинаги.
— Звучи страхотно. И какво?
Синът преглътна гневния отговор.
— Това се нарича фундаментално изследване. Нещо, с което ние, хората, се занимаваме вече две хилядолетия…
— Просто ми обясни — меко го прекъсна Хари.
— Защото кварковите късове са буци материя, изтласкани до най-крайни параметри на състоянието им. Някои може би се движат толкова близо до скоростта на светлината, че благодарение на забавянето на времето стигат до моите сензори едва някакъв си милион субективни години след излизането от самата сингуларност.
— Май се впечатлих.
Хари смукна от брендито си, обърна се и тръгна леко по прозрачния под, без да проявява признаци на световъртеж или объркване. Стигна до метален стол, седна на него и скръсти удобно крака, като пренебрегна ремъците за пристягане при нулево притегляне. Този път илюзията беше добра, трудно се забелязваше минималният процеп между бедрата на виртуалния и повърхността на стола.
— Винаги са ме смайвали твоите постижения. Ти и Мириам Берг, разбира се. Сигурен съм, че знаеш това, въпреки че не съм го казвал често.
— Не си.
— Дори и преди век ти беше авторитетът по екзотична материя. Нали така? И затова ти възложиха толкова отговорности в проекта „Интерфейс“.
— Благодаря за потупването по главичката — Майкъл се взря в небесносинята пустота в очите на баща си. — За това ли си дошъл да си приказваме? Какво остави, когато ти почистиха главата? Въобще нещо остана ли?
Хари вдигна рамене.
— Каквото ми беше нужно. Предимно неща, свързани с тебе. Нещо като тефтерче с глупости…
Той отпи от колбата си, която отразяваше светлината на кометата, и огледа сина си.
Червеевите дупки са пролуки в пространството и времето, които свързват точки, разделени от светлинни години — или векове — с почти мигновени преходи през изкривено пространство. Те са полезни… но трудно се правят.
В мащабите на невидимо малкото, в мащабите на дължините на Планк, където действат загадъчните ефекти на квантовата гравитация, пространство-времето е подобно на пяна, изпъстрена като решето от мънички червееви дупки. Преди век Майкъл Пул и неговият екип измъкнаха такава червеева дупка от пяната и манипулираха устите й, докато я разкривиха до размера и формата, желана от тях.
Достатъчно голяма, за да поеме космически кораб.
Това беше лесната част. Трябваше и да я направят стабилна.
Червеева дупка без материя в гърлото си — „Шварцшилдово“ решение на релативистичните уравнения — е неизползваема. Смъртоносни приливни сили биха преградили порталите на червеевата дупка, а самите те биха се разширявали и свивали със скоростта на светлината и малките смущения, причинени от каквато и да е попаднала вътре материя биха довели до нестабилност и колапс.
Затова екипът на Пул трябваше да укрепи своята червеева дупка с „екзотична“ материя.
Пространството се свиваше към средата на гърлото и трябваше да бъде принудено да се разшири отново. Ефектът на отблъскване в гърлото идваше от екзотичността, отрицателната енергийна плътност на екзотичната материя. Дори и така на червеевата дупка бе присъща нестабилност, но чрез затворени системи за обратна връзка можеха да я направят саморегулираща се.
Някога смятали, че е невъзможно да съществува отрицателна енергия. Подобно на отрицателната маса интуитивно възприемали идеята като невъзможна. Но Майкъл и хората му разполагаха с окуражаващи примери. Хокинговото изпарение2 от черните дупки беше един от видовете мека екзотичност… Но Пул имаше нужда от високи равнища на отрицателна енергия, равни на налягането в ядро на неутронна звезда.
Бе време на предизвикателства.
Майкъл усети как независимо от желанията му спомените от онези дни изпълват главата му, по-ярки от образа на невзрачния жилищен купол и несъвършеното изображение на неговия баща. Защо ли старите спомени бяха толкова завладяващи? Майкъл и неговият екип — заедно с Мириам, заместничката му — прекараха повече от четиридесет години, обикаляйки бавно Юпитер. Процесите в екзотичната материя зависеха от манипулацията на енергиите в магнитния индукционен поток, свързващ Юпитер с неговия спътник Йо. Животът бе труден и опасен, но никога еднообразен. Годините минаваха, те за кой ли път наблюдаваха как сондите-роботи се потапяха в гравитационната яма на Юпитер и се връщаха с още една шепа блестяща екзотична материя, готова за нанасяне върху растящите тетраедри на порталите.
2
На името на световноизвестния английски учен проф. Стивън Хокинг („Кратка история на времето“, „Черни дупки и бебета вселени“ и др.). — Бел.ред.