После то започна да се разтваря.
Майкъл искаше да заплаче като дете, търсещо грамадния си родител. Сякаш го блъскаха и биеха. Сякаш цял глетчер спомени и чувства се разделяше на стотици айсберги около него. Сега и тези айсберги се пръснаха на парчета, а те се стопиха по повърхността на очакващото ги море…
И той остана сам.
Беше невъзможно да измерва времето, освен чрез бавните промени в собствените си чувства.
Измъчваше го отчаяние. Защо го доведоха в тази точка на пространство-времето, защо го опазиха по този начин и после го изоставиха толкова небрежно?
Отчаянието се превърна в гняв, който се задържа дълго в него.
Но гневът избледня.
Обзе го любопитство и той започна да си прави опити със своето съзнание. Изглежда физически се състоеше от стегнат възел квантови вълнови функции. Предпазливо започна да го разплита, позволи на фокуса на съзнанието си да се плъзга по пространство-времето. Скоро сякаш полетя над арката на космоса, необвързан от границите на пространството или времето.
Навсякъде в галактиките откри делата на човека. Задържаше се над места и предмети, зарязани от историята, оставаше не по-малко над някоя рееща се детска играчка, отколкото при великанска космическа крепост.
Навсякъде откриваше белезите на война. Съсипани звезди и светове, прахосана енергия. Но никъде не намери хора, не откри разум.
Отначало Майкъл определяше с човешки понятия местата, където отиваше, реликвите, които намираше. Но с времето и разрастването на съзнанието му той премахна тази преграда от мислите си. Позволи на съзнанието си да се смекчи още, да разтвори тесните човешки възприятия, в които се бе вкопчило.
Навсякъде около себе си откриваше квантови вълнови функции. Те се простираха между звезди и планети — слоеве вероятност, свързващи материята и времето като паяжини, хвърлени над остаряващите галактики. Те се преплитаха, усилваха се и заличаваха една друга, всички свързани от неумолимата логика на господстващите вълнови уравнения.
Функциите запълваха пространство-времето и пронизваха душата му. Той въодушевено се носеше по техния пищен блясък през сърцата на стареещите звезди.
Настрои възприятията си за мащабите и вече сякаш не съществуваше разлика между големината на електрона и дълбочината на звездната гравитационна яма. Възприятието му за време уголемяваше като телескоп и можеше да наблюдава приличащото на рояци насекоми, суетливо разпадане на свободните неутрони — или да отстъпи, за да гледа величественото, бавно разрушаване на самите протони…
Скоро у него не остана много от човека.
И накрая бе готов за последната стъпка.
Човешкото съзнание беше изкуствено. Някога хората вярвали, че богове вдъхват живот на душите им, че водят своите битки в човешки облик. После създали идеята за самосъзнаващия се, самоопределящ се ум. Сега Майкъл виждаше, че всичко това не е било повече от една идея, един модел — илюзия, зад която да се скрият хората.
Той, последният човек, не се нуждаеше от такива остарели утешения.
Осъзна, че нямаше познание. Имаше само възприятие.
Той се отпусна с подобие на усмивка. Съзнанието му заискри и потъна.
Беше отвъд времето и пространството. Великите квантови функции, обхванали вселената, изтичаха край него като широка буйна река, зрението му запълни сива светлина, която грееше под действителността — светлината, в която всички явления бяха сенки.
Неотбелязаното от нищо време отминаваше.
И тогава…
В пространството плуваше четиристранна кутия с прозрачни стени.
Иззад невъзможен ъгъл човек влезе в кутията. Зад него се влачеше въже от оплетени влакна на дървесна кора. Човекът беше облечен в обработени животински кожи. Беше мършав, с полепнала по него мръсотия, с кожа, повехнала от студа.
Той учудено гледаше звездите.
Разпрострялото се съзнание на Майкъл трепна. Нещо се бе променило…
Историята започваше отново.