Сякаш гледаха как расте дете.
Мириам и той свикнаха да се опират един на друг, напълно и без съмнения. Понякога обсъждаха дали в тази взаимозависимост не се крие зародиш на любов. Но през повечето време бяха твърде заети, за да мислят за това.
— Никога не си бил по-щастлив, отколкото в онези дни, нали? — смущаващо прямо попита Хари.
Майкъл премълча острия отговор, предизвикан от чувството за вина.
— Знам, че така е било. Но това не беше краят на живота ти.
Майкъл стисна по-силно колбата с уиски, гладката топлина се плъзгаше между пръстите му.
— Да, така се чувствах, когато „Коши“ накрая напусна орбитата на Юпитер, теглейки един от порталите на „Интерфейс“. Бях доказал, че екзотичната материя е нещо повече от чудатост, че може да бъде получена за използване в инженерни проекти с най-грандиозен мащаб. Но завършекът на този експеримент щеше да отнеме цял век…
— Или пък петнадесет века, зависи от гледната точка.
„Коши“ бе потеглил в посока към съзвездието Стрелец — към центъра на галактиката. Трябваше да се върне след един век субективно време, но поради ефекта на забавянето на времето в полета щеше да завари Слънчева система, остаряла с петнадесет века.
И това беше целта на проекта.
Понякога Майкъл разглеждаше виртуални на портала на червеевата дупка, оставен в орбита около Юпитер. Този портал остаряваше толкова бързо, колкото и двойникът, теглен от „Коши“ — също като него и Мириам. Но докато Майкъл и Мириам бяха разделени от нарастващо „разстояние“ в Айнщайновото пространство-време — което скоро започна да се измерва в светлинни години и векове — червеевата дупка все така съединяваше двата портала. И след един век субективно време за Майкъл и Мириам, „Коши“ щеше да завърши своя кръг и да се върне в орбита около Юпитер, загубен в бъдещето спрямо Майкъл.
Тогава чрез червеевата дупка за няколко часа можеха да прекрачат през петнадесет века.
Заминаването на кораба и очакването той да завърши обиколката си оставиха дупка в живота и в душата на Майкъл.
— Открих, че съм се превърнал по-скоро в инженер, отколкото в учен… Ограничих вниманието си върху единствения тип материя, който можехме да получим в нашите магнитни ускорители при Йо. Останалото в екзотичната физика остана недокоснато от мен. Така че реших…
— Да избягаш?
Гневът отново прободе Майкъл.
Баща му се наведе напред със скръстени ръце. Сивкавата светлина на кометата отдолу играеше по неговото ясно, красиво лице. Майкъл забеляза, че стъклената колба с бренди е изчезнала като захвърлен предмет от театрален реквизит.
— По дяволите, Майкъл! Ти беше станал могъщ човек. В това имаше не само наука или инженерство. За да започнеш и завършиш проекта „Интерфейс“, ти беше принуден да се научиш как да използваш и хората като строителен материал. Политика. Бюджети. Мотивация. Как да подкарваш нещата, как да ги управляваш — как да постигнеш нещо в света на хората. Можеше да го правиш отново и отново. Щом се научи как става това, можеше да направиш каквото си поискаш.
А ти се отказа от всичко. Избяга и се скри тук. Виж, знам колко те е заболяло, когато Мириам Берг реши да излети с „Коши“, а не да остане с тебе. Но…
— Не се крия, проклет да си! — Майкъл потискаше с усилие разгарящата се ярост. — Казах ти с какво се занимавам тук. Кварковите късове могат да ни дадат нов поглед към фундаменталната структура на материята…
— Ти си дилетант — подхвърли баща му и се облегна на стола с презрителна гримаса. — Това е всичко. Не контролираш онова, което би долетяло при тебе от дълбините на времето и пространството. Вярно, занимателно е. Но не е наука. Все едно да колекционираш пеперуди. Големите проекти във вътрешната система като ускорителя „Серенитатис“ те оставиха с години назад. — Широко отворените очи на Хари не мигваха. — Хайде, докажи ми, че не съм прав.
Вбесеният Майкъл хвърли колбата с уиски на пода. Тя се разби в прозрачната повърхност и жълтата течност, осветена от кометата, се събра като лепило около отскочилите във въздуха парчета.