Приведох се, опрях ръце на коленете си и едва не избълвах всичко, което имах в стомаха си. Трябваше да положа усилия, за да се овладея. Огромната ръка се спусна отново надолу. Аз направих няколко крачки през стаята, подпирайки се на студената стена. Ръката беше там долу и пълзеше из фермата. Знаех, че скоро ще се върне с тялото на Джейк. Не исках да го видя мъртъв. Не отново.
Долу беше много тихо. Първоначалната вълна от горещина и дим се бе разсеяла, оставяйки бледа трепкаща светлина. Нещо гореше. Надявах се, че не е къщата ми. Надявах се, че не е и тялото на Дейв Митърс.
Точно както очаквах, скоро ръката се плъзна обратно в кораба със своя товар. Шмугна се в медицинския отсек, или каквото там беше — и изчезна. Опрях буза в студената стена на кораба и се опитах да не мисля за Джейк, Кристин или Дейв Митърс. Опитах се да не мисля за нищо.
Но не можех да спра ума си. Ами ако корабът съживеше децата, но като безмозъчни идиоти? Дали щях да съм принуден да ги гледам как растат, потънали в кома? Ами ако корабът никога не ни пуснеше да си тръгнем? Ами ако бяхме обречени да останем негови пленници и ни чакаха нови тестове със смъртоносни битки на други светове?
Ами ако само бях увеличил ужаса на ситуацията, като върнах децата си в нея?
5.
— Процесът по прибирането е завършен.
— А ти… готов ли си за нови заповеди? — попитах колебливо.
— Готов съм — каза корабът.
Огледах се неспокойно. Гласът не идваше от някое конкретно място. Не бях забелязал никакъв говорител. Той сякаш извираше от самите стени на кораба. Помислих си, че щом може да превръща стените във врати, когато му скимне, корабът вероятно може и да предизвиква вибрации в определена точка, да създава говорител и да произнася думи. Много странна технология.
Реших, че след като ми позволяват да дам на кораба нова заповед, значи или този тест е далеч по-дълъг и по-сложен от предишните, или изобщо не е тест. Може би наистина бях получил контрол над кораба. Но защо?
Реших най-после да задам някои въпроси. Интересуваше ме най-вече един от тях.
— Заповядвам ти да отговаряш на въпросите ми. Как върви съживяването? Децата ми ще оцелеят ли?
— Неизвестно. Приложени са инжекции.
Какви инжекции? Реших, че отговорът на кораба засега ме задоволява. Щях да разбера останалото, когато работата приключи. Безпокоеше ме обаче фактът, че каза „неизвестно“. Изходът бе под съмнение. Поклатих глава и разтрих слепоочията си.
— Корабе… как да те наричам?
— Как искаш да се обръщаш към нас?
Сетих се за дузина ругатни и за първи път, откакто се бях събудил, мрачна усмивка трепна на устните ми, но бързо угасна.
— Ще те нарека „Аламо“ — казах, — защото не смятам никога да те забравя1.
— Преименуването извършено.
Изсумтях.
— Добре, Аламо, хайде да опитаме нещо лесно. Включи някакъв екран или нещо такова, за да мога да видя какво става под нас.
По средата на пода се появи кръгъл отвор с диаметър около три метра. Още в секундата, когато започна да се отваря, въздухът в стаята заизтича със свистене през него. Лъхна ме неописуем студ. Възможно ли бе да сме в космоса? Дали току-що не се бях самоубил?
— Затвори го! Затвори го! — Задъхвах се. Бях паднал на пода и отворът ме засмукваше.
Дупката изчезна и налягането в стаята бързо се възстанови. На каква ли височина се намирахме? Не мислех, че сме в открития космос, иначе със сигурност нямаше да оцелея. Освен това не бях в безтегловност. Значи бяхме много високо, но все пак в атмосферата. Може би на километри над Земята.
Усетих, че съм се свил в треперещо кълбо на пода. Бях се отървал на косъм. Припомних си своите думи: „Включи някакъв екран или нещо такова…“. Бях уверен, че именно фразата „нещо такова“ ме бе вкарала в беля. Човек не биваше да е неясен, когато говори на този кораб. Още един урок, усвоен по трудния начин.
— Корабе? — казах.
Никакъв отговор. После си спомних за преименуването.
— Аламо, отговори.
— Отговарям.
— Защо отвори тази дупка в пода?
1
Битката при Аламо през 1836 г. е единствената загуба на тексасците във войната им за независимост с Мексико. Тя е породила популярната фраза „Помнете Аламо“. — Б.пр.