Осъзнах, че сме станали васали на макросите. Вече не бяхме наистина свободни и независими. Като някой лорд, получил правото да се разпорежда с феодално владение, трябваше да подготвям бойци за своя суверен. Те щяха да се бият и да умират, за да предотвратят още по-лоша война у дома. Не се и съмнявах, че ще завладяваме други раси на други планети, за да предпазим от беди самите себе си. От историята си спомнях, че монголите са създали своята Златна орда точно по този начин — събирайки оцелелите при своите завоевания и подкарвайки ги към стените на следващия враг.
Продължаваха да ме търсят, но аз все още не отговарях. Не бях сигурен какво да им кажа. Как щях да им обясня условията на тази сделка? Не се и съмнявах, че накрая ще я приемат. Нямаха избор. Можехме да построим по-голяма флота, която да се сражава с макросите, но това щеше да ни отнеме повече от година. Нашият мир — нашият кръвен данък — щеше да ни спечели това време.
Едно знаех със сигурност. След година, когато десантният кораб дойдеше да прибере нашия легион от войници, аз щях да вляза в него. Щях да вляза пръв, давайки храбър пример, стъпвайки безстрашно на един извънземен кораб, поел към неизвестна звездна система. Щях да го направя, защото не можех да поискам от Земята да даде синовете си, а после да откажа да ги поведа.
„Аламо“ продължаваше да иска от мен разрешение за отваряне на комуникационни канали. Аз продължавах да не му обръщам внимание. Мислех си по какъв странен начин воденето на война се бе превърнало в смисъл на живота ми.
Изтегнах се в креслото и отворих бирата, от която се бях лишил преди няколко часа. Изпих я — беше солена, пенлива и приятна.